Сега вече се ядосах и го срязах на секундата:
— Престани да го усукваш! Казвай къде да идвам, не стига че ме събуди, а и десет минути не можеш да ми обясниш къде си!
— На фризьорския техникум. Но ако се забавиш повече от десет минути, изчезвам!
Колкото и да беше странно, техникумът се намираше на десет минути пеша от нас. По пътя ме загложди съмнението, че Женята много добре знае къде съм. Въпреки това не се притесних. Той сам никога не бе поемал отговорност за каквото и да е било убийство. Винаги някой му ги поръчваше. Най-малкото защото беше свикнал да му плащат за това. А в случая не можеше да плати сам на себе си. Нещо като при автомонтьорите, чиито коли винаги стояха развалени, защото няма кой да им плати да си ги поправят.
Женята ме чакаше в кафенето срещу техникума в типичното си папагалско облекло — лилав суичър и червен анцуг. С двуметровия ръст и огромната си глава, с патешко русата си къса коса, се бе опитал да се скрие сред учениците, излезли в голямо междучасие, но изглеждаше като слон в стъкларски магазин. Конспирацията му определено издъхваше. С моята поява се изпари напълно. Детската глъч заглъхна и погледите на около двайсетина ученици се впериха в нас.
— Ангелеее… — скочи и ме прегърна силно Женята, като дискретно ме опипа за оръжие. — Преди го носеше в колана… Сега защо ти е под мишницата? Оттам се вади много бавно… освен ако не си тренирал в последно време!
— Излишно е да се лъжем, Женя. Знаеш, че и двамата ще използваме чужди ръце, ако искаме да се отървем един от друг!
— Прав си! — изхили се нервно Женята. — Дори и за самозащита не можем да ги използваме тези патлаци! Щото, както казваш, ако сме решили да си направим сечено, ще си пратим автоматчици — пусна крива усмивка той.
— Ти никога не си ми пречил, Женя! Нямаме допирни точки в бизнеса. Ако искаш да сме откровени докрай, ще ти кажа, че исках да те отстраня, докато бе жив Поли. Все пак ти беше неговата маша.
— Искам да ти се закълна, че никога не съм бачкал по теб! — погледна ме страхливо Женята.
— Няма как да ти повярвам, че Поли не ме е поръчвал при теб.
— Поли сега е два метра под земята — въздъхна с неприкрито съжаление Женята. — Нямам никаква сметка да те лъжа. А и ние се познаваме толкова отдавна, познавам и майка ти. Ако те беше поръчал, щеше да прехвърли границата. Щях да те предупредя, аз може да си вадя хляба от убийства, но знам къде е мярката.
Изповедта на Женята за момент ме трогна. Но не можех да му повярвам докрай. Двойствената му природа бе изтъкана преди всичко от алчност.
— Съжаляваш, че Поли го няма? Или се лъжа? — попитах го небрежно аз.
— Няма да крия, че съжалявам. Дори ми е мъчно за него. Макар и да ме правеше на маймуна, с него имах някаква сигурност, а сега, като изляза на улицата, се чувствам гол. И колкото гадно да ти звучи, досега знаех, че никой няма сметка от моята смърт и винаги съм подозирал, че той ще е първи. А сега идва моят ред!… Но това не е толкова важно — продължи Женята. — Направо ме е яд, че докато беше жив, не ме научи да въртя някакъв бизнес. Предаде ми единствено занаята за убийствата.
— Крайно време е да ми кажеш за какво ми се обади! — прекъснах го грубо. — Само не се пробвай с някакви сантименталности за добрите стари времена. Искам да ти е ясно, че за мен никога не са били добри.
— Добре, добре! — смънка Женята — Карам направо. Пехливанов ми каза, че с теб са се свързали Параноика и дебелият му слуга — влезе отново в конспиративен тон Женята, сякаш допреди няколко минути не си бяхме говорили в прав текст за убийства. Реших да не му развалям играта на думи, за да разбера все пак какво иска.
— Теб какво те касае, че са се свързали?
— Парите. Офертата на Пехливанов е двеста хиляди за Параноика и сто за Дебелия. Ако ми ги осигуриш двамата на една маса, ще делим, естествено, като приспаднем разходите по „сервитьорките, които ще ги обслужват“ — намигна ми Женята.
— Ако приемем, че мога да организирам такава среща — провлачих думите си аз, — защо си мислиш, че няма да използвам мои „сервитьорки“? — върнах му намигването.
— Страхувам се, че не са толкова обиграни като моите. Може да не се справят добре със сервирането, а като раздразнят такъв тип клиенти, онези ще вземат да си го изкарат върху ресторанта. А в случая, Жоро… — съвсем забрави за конспиративното „Ангелеее“ Женята — ресторантът сме аз и ти.
Женята бе напълно прав. Неговите хора действително бяха сериозно проверени, но пък аз нямах никакво желание да „нареждам“ Маджо. Все пак почувствах облекчение, защото той пръв отвори дума за това и сам се набута да осъществи част от плана ми. Сега спокойно можех да му пробутам Бай Миле.