— Защо правим глупости сега? Тия дебили, ако ни усетят и не ни разпознаят, като нищо ще ни изпозастрелят от страх.
Това беше точно така, но аз обичах рисковете. А най-вече, когато бях убеден, че доминирам над другите. Тогава не ме интересуваше дали рискът, който поемам, е голям. Просто рискувах.
Сто и седемдесет стокилограмовият шеф на охраната на Маджо, Бабаса, се бе подпрял на оградата на кортовете, като последната преграда към боса си. Бяхме на четири-пет крачки пред него и вече бях готов да му се обадя, за да не стане някой гаф, когато чух силното му хъркане. Беше заспал прав. Направих знак на Тупана да мине настрани, доближих се до него, подпрях двата си пръста в гърба му, имитирайки пистолет.
— Бум! — Бабаса така се стресна, че се завъртя. Под тежестта му вратата се счупи. Другите моментално извадиха оръжие. Изненада ме, че по-бързо реагира охраната на Стоил, която също бе там. До един бивши барети и наистина неслучайни хора. До средата на 80-те години работеха в елитното подразделение на Специализирания отряд за борба с тероризма. След падането на комунистическия режим от професионалните барети не остана един свестен. Сега там работеха само чекиджии.
— Наш човек! — извика силно Бабаса и овладя положението. — Свалете оръжието!
В този момент се показа и Маджо с ракета в ръка. Определено много бързо схвана ситуацията и лицето му се разтегна в усмивка. Хвана ме под лакът и ме поведе към близките храсти. И както бе гърбом, подвикна на Стоил, който любопитно се бе приближил:
— Мои хора са, Стоиле! Спокойно! Идвам след малко! Никак не беше лоша демонстрацията ти — продължи той все така благоразположен. — Сега моите ще имат едно наум. Дори не е нужно да им се карам. Сами ще си вадят изводи от грешките си. Но според уговорката трябваше да ми се обадиш, като наближиш. Не искам да те вижда Стоил. Не че му нямам пълно доверие, но така е по-добре за теб! А пък и тези, моите, сега ще те намразят здраво — с неприкрито задоволство се захили Маджо.
Стана ми малко криво. В постоянното си желание да съм над другите, се бях преебал. През последната година охранителите на Маджо видимо показваха, че ме харесват. Явно и той го бе забелязал, щом сега злорадстваше. Принципно бяха добри момчета и никой от тях не носеше душа на престъпник. Затова тайно се надявах, че ако на някоя от срещите ни Маджо ми бе подготвил изненада, те биха ме предупредили по един или друг начин. А сега излизаше, че се опитвам да им изям хляба.
— Направи ли запис на Пехливанов? — извади ме от мислите ми Маджо.
— Не съм, а и не смятам да правя за в бъдеще. Ти ме превърна в звукозаписно студио. Смешно е след всичко, което направих за теб, все още да ми нямаш доверие.
— Никога не съм казвал, че ти нямам. Просто ми бе забавно да го чуя какво говори.
— Е, мога и да ти го преразкажа.
— Нещо опасно ли е? — сепна се Маджо.
— Нищо конкретно… Мисли да продължава да се бори докрай. Казва, че се дразни от факта, че се правите на дърти мафиоти.
— Що, като е факт, се дразни? — отговори ми с въпрос Младен. — Я го питай следващия път кой през последните години свърши сериозните неща в България? При това ние сме си извоювали всичко сами! — разпали се още повече Маджо. — По време на войната в „Дескрим“ мен ме стреляха, биха, без малко дори не ме наебаха — развесели се Маджо на собственото си остроумие. — А той какво е направил? Просто открадна парите на Поли.
— Предлагам ти да не го подценяваш — погледнах го аз.
— О-о-о, в никакъв случай. Вече знам доста неща за него. Разказаха ми как умее да надъхва хората си. А и обичал да дава обещания, които никога не изпълнява? — погледна ме въпросително Маджо.
— Така е! В това отношение поне си приличате — срязах го аз.
— Разбра ли… — прокашля се Маджо, колкото да отклони темата, макар че леко почервеня, — че тези дни пратих Димата да преговаря с него?
— Не, сега го чувам от теб!
— Ех, значи твоят псевдо приятел не е никак откровен с теб! Димата изигра ролята на подводница — продължи непринудено Маджо. — Казал му: „Жорка, Маджо и Бай Миле са сериозни хора, видя какво направиха с Поли. Едва ли ще те забавят много и теб!“ „Какъв ти е кярът да ме отваряш, нали работиш с тях?“ — отвърнал му Пехливанов. „Така е, ама знам, че Маджо е голям тиранин, а с теб и Поли добре си поживяхме последните пет-шест години… Пихме, ядохме, ебахме, щавехме и бихме, който си поискаме. Имам някакъв сантимент към теб. Все пак не си забравил, че аз дойдох единствен на погребението на Поли, въпреки упреците, които си навлякох от Маджо и Маргина“ — продължил Димата. „Значи да разбирам, че и Маргина, с когото сме пили, яли и ебали, вече е срещу мен?“ — запитал го Пехливанов. „Няма друг избор, Жорка! — поклатил глава Димата. — Нашите пари ги държи той, на практика сме длъжни да му робуваме.“ „Защо не тръгнете тогава с мен?“ — продължил да упорства Пехливанов. „Защото ти си никой, приятелю! Имаш готовите пари на Поли, но никакъв бизнес. Няма как да надделееш“ — присмял му се Димата. „Това само Господ го знае! — отвърнал му Пехливанов. — аз вярвам, че съм прав и той ще ме пази! И предай на Маджо, който те е пратил да ме записваш, да си го завира по всички дупки. А ако не е доволен от това как го ебе Бай Миле, нека да ми се обади, аз ще го задоволя!“