Когато стигнахме до улица „Д-р Ру“, жената в черно се отдалечаваше към Бонанова. Отново заваля дъжд, въпреки че слънцето упорито отказваше да се скрие. Следвахме дамата през завеса от златни сълзи. Прекосихме Пасео де ла Бонанова и поехме нагоре към полите на планината, изпъстрени с господарски къщи и имения, които бяха видели и по-добри времена. Дамата навлезе в мрежата от пусти улици. Те бяха покрити с килим от окапали листа, които блестяха като люспите от захвърлената кожа на някаква огромна змия. Стигайки до един кръстопът, жената изведнъж се спря като жива статуя.
— Видяла ни е… — прошепнах аз и двамата с Марина се притаихме зад едно дърво, чийто дебел дънер бе набразден от издълбани надписи.
За миг се побоях, че дамата ще се обърне и ще ни открие, но не стана така. След малко тя сви вляво и изчезна. Марина и аз се спогледахме и възобновихме преследването си. Дирята ни отведе до една задънена уличка, прекъсната от открития участък на железницата на Сариа, която се изкачваше към Валвидрера и Сан Кугат. Спряхме се там. От дамата в черно нямаше и следа, въпреки че я бяхме видели да завива точно на това място. Над дърветата и покривите край нас се различаваха кулите на моя интернат в далечината.
— Сигурно си е влязла вкъщи — предположих аз. — Трябва да живее някъде тук…
— Не. Тези къщи са необитаеми. Никой не живее в тях.
Марина ми посочи фасадите, скрити зад огради и дувари. Два стари изоставени склада и една голяма къща, опожарена преди десетилетия — това бе единственото, което все още се крепеше. Дамата просто се бе изпарила току под носовете ни.
Влязохме в уличката. Къс небе се оглеждаше в една локва в нозете ни. Дъждовните капки размазваха нашето отражение. В края ма уличката една дървена врата се поклащаше от вятъра. Марина ме погледна безмълвно. Приближихме се предпазливо и аз излязох напред да хвърля един поглед. Вратата, поставена в дувар от червени тухли, водеше към вътрешен двор. Някогашната градина сега бе изцяло превзета от плевели. През гъстия буренак се провиждаше фасадата на някаква странна постройка, обрасла с бръшлян. Трябваха ми няколко секунди, за да проумея, че това всъщност бе стъклена оранжерия, монтирана върху скелета на стоманена конструкция. От вятъра растенията съскаха като дебнещ рояк пчели.
— Първо ти — подкани ме Марина.
Въоръжих се със смелост и навлязох в шубрака. Марина неочаквано ме хвана за ръката и ме последва. Чувствах как стъпките ми потъват в килим от смет. През съзнанието ми премина образът на объркано кълбо от тъмни змии с алени очи. Промъквахме се през джунглата от враждебни клони, които драскаха кожата ни, докато стигнахме до една просека точно пред оранжерията. Там Марина пусна ръката ми, за да разгледа злокобната постройка. Бръшлянът бе покрил цялата конструкция като паяжина. Оранжерията изглеждаше като дворец, погребан в дълбините на блато.
— Боя се, че ударихме на камък — рекох. — Тук от години никой не е стъпвал с крак.
Марина неохотно се съгласи с мен. Сетне хвърли на оранжерията един последен, пълен с разочарование поглед. „Пораженията се понасят по-леко с мълчание“, помислих си аз.
— Хайде, да си вървим — предложих, като й подадох ръка с надеждата, че ще я хване отново, за да преминем през гъсталака.
Тя не обърна внимание на ръката ми и тръгна да заобикаля оранжерията, като бърчеше чело. Въздъхнах и я последвах с нежелание. Това момиче беше по-вироглаво и от муле.
— Марина — подхванах аз, — тук няма…
Настигнах я при задната част на постройката пред нещо, което явно бе входната врата. Марина ме погледна и повдигна ръка към стъклото. Почисти мръсотията, която покриваше някакъв знак върху стъклената повърхност. Разпознах същата черна пеперуда, с която бе означен онзи безименен гроб. Марина постави ръката си върху нея. Вратата бавно поддаде. Почувствах как отвътре ме лъхна зловонен, сладникав дъх — типична смрад на блато или отровен кладенец. Пренебрегвайки малкото здрав разум, който все още ми бе останал в главата, навлязох в мрака.
5.
Призрачен аромат на парфюм и старо дърво се носеше сред сенките. Влага се просмукваше от пода, който бе от прясна пръст. Спирали от па̀ра танцуваха и се виеха към стъкления купол. Това създаваше кондензация, от която в мрака падаха невидими капки. Някакъв странен звук туптеше отвъд полезрението ми — металическо потропване като от жалузи, които се блъскат от вятъра.
Марина продължаваше да напредва бавно. Вътре беше топло и влажно. Усетих, че дрехите ми са залепнали за кожата, а по челото ми изби пот. Обърнах се към Марина и видях в сумрака, че и с нея се случваше същото. Онова свръхестествено хлопане все така ехтеше сред сенките. Звукът като че ли идваше от всички страни.