Закрачих бавно към интерната, а случките от изминалия ден преминаваха през съзнанието ми. Докато се качвах по стълбите към моята стая на четвъртия етаж, вече бях убеден, че това бе най-странният ден в живота ми. Ала ако беше възможно да си купя билет за повторението му, щях да го сторя, без да се двоумя.
7.
През нощта сънувах, че съм уловен във вътрешността на грамаден калейдоскоп. Въртеше го някаква дяволска твар, от която не виждах нищо друго освен огромното й око през лещата. Светът се разпадаше в лабиринти от оптически илюзии, които се рееха край мен. Насекоми. Черни пеперуди. Събудих се рязко с усещането, че във вените ми тече вряло кафе. Това трескаво състояние не ме напусна през целия ден. В училище понеделнишките часове прелитаха като влакове, които не спираха на моята гара. Хота Ефе веднага забеляза, че с мен става нещо.
— Обикновено се рееш някъде в облаците — отсъди той, — но днес направо си напуснал земната атмосфера. Да не си болен?
Успокоих го с вял жест. Погледнах часовника над черната дъска на класната стая. Показваше три и половина. До края на занятията оставаха почти два часа. Цяла вечност. Навън дъждът потропваше по стъклата.
Когато звънецът удари, аз се изнесох с възможно най-голяма бързина, като оставих Хота Ефе напразно да ме чака за нашата обичайна разходка в реалния свят. Прекосих вечните коридори и излязох. Градините и фонтаните при входа тъмнееха под завесата на проливния дъжд. Не носех чадър, нямах и качулка. Небето бе като оловна плоча. Лампите светеха като кибритени клечки.
Затичах се. Заобикалях локвите, избягвах преливащите водостоци и така стигнах до изхода от двора на интерната. По улицата като от пробита вена се спускаха поточета от дъжд. Измокрен до кости, хукнах по тесните, смълчани улици. Водата шуртеше с грохот в канавките край мен. Целият град сякаш бе потънал в някакъв черен океан. Трябваха ми десет минути, за да стигна до оградата на дома на Марина и Жерман. През това време дрехите и обувките ми вече бяха безнадеждно прогизнали. Здрачът се спускаше на хоризонта като завеса от сивкав мрамор. Като че ли чух някакъв пукот зад гърба си, в началото на уличката. Обърнах се сепнат. За миг изпитах усещането, че някой ме е проследил. Ала там нямаше никого, само дъждът обстрелваше локвите по пътя.
Пъхнах се през оградата. Блясъкът на светкавиците насочваше стъпките ми към жилището. Херувимите на фонтана ме приветстваха. Зъзнейки от студ, стигнах до задната врата към кухнята. Беше отворена. Влязох. Къщата тънеше в пълен мрак. Спомних си думите на Жерман за липсата на електричество.
Чак тогава се сетих, че всъщност никой не ме беше поканил. Вече за втори път се вмъквах в този дом без никакъв претекст. Мислех да си тръгна, но бурята виеше отвън. Въздъхнах. Ръцете ме боляха от студ и едва усещах върховете на пръстите си. Закашлях се като куче и почувствах как сърцето ми пулсира в слепоочията. Дрехите ми бяха залепнали за тялото, студени като лед. „Давам цяло царство за един пешкир“, помислих си аз. Сетне се провикнах:
— Марина?
Ехото от гласа ми се стопи в голямата къща. Осъзнах, че отвсякъде ме обгръща покров от сенки. Единствено сиянието на светкавиците, което проникваше през прозорците, разкриваше бегли картини, проблясвайки като камера.
— Марина? — настоях отново. — Аз съм, Оскар…
Плахо пристъпих навътре в къщата. Подгизналите ми обувки издаваха лепкав звук, докато вървях. Спрях се в салона, където бяхме обядвали предния ден. Масата беше празна, столовете — изоставени.
— Марина? Жерман?
Не получих отговор. Различих в сумрака свещник с дръжка и кутия кибрит върху една конзола. Сбръчканите ми, безчувствени пръсти успяха да запалят пламък едва от петия опит.
Вдигнах нагоре примигващата свещ. Призрачна светлина заля стаята. Тихо поех към коридора, по който бях видял да изчезват Марина и баща й предния ден.
Коридорът водеше към друг голям салон, който също бе увенчан с кристален полилей. Висулките му проблясваха в сумрака като въртележка от диаманти. Къщата бе изпълнена с полегати сенки, които бурята отвън проектираше през стъклата на прозорците. Стари мебели и кресла почиваха под бели чаршафи. Мраморно стълбище водеше към първия етаж. Приближих се до него, чувствайки се като натрапник. Две жълти очи искряха в горната част на стълбата. Чух мяукане. Кафка. Въздъхнах с облекчение. След миг котаракът се оттегли назад в сенките. Спрях се и се огледах. Стъпките ми бяха оставили диря в праха.