— Има ли някой тук? — извиках отново, без да получа отговор.
Представих си какъв е бил този голям салон преди десетилетия, в цялата му прелест — с оркестър и десетки танцуващи двойки. Сега изглеждаше като салона на потънал кораб. Стените бяха покрити с маслени платна. Всичките бяха портрети на една и съща жена. Разпознах я — това бе жената от картината, която бях видял в онази нощ, когато за пръв път се вмъкнах в къщата. Съвършенството и магията на линията, както и светлината в тези картини бяха почти свръхестествени. Запитах се кой ли ще да е художникът. Дори за мен бе очевидно, че всичките творби са дело на една и съща ръка. Дамата сякаш ме наблюдаваше от всички страни. Не беше трудно да се забележи огромната прилика на тази жена с Марина. Същите устни на едно бледо, почти прозрачно лице. Същата фигура, стройна и крехка като порцеланова статуетка. Същите пепелявосиви очи, печални и бездънни. Усетих как нещо се допря до глезена ми. Кафка мъркаше в краката ми. Наведох се и го погалих по сребристата козина.
— Къде е стопанката ти, а?
В отговор той измяука меланхолично. Нямаше никого в къщата. Чувах трополенето на дъжда по покрива. Сякаш хиляди изтъкани от вода паяци тичаха по тавана. Предположих, че Марина и Жерман са излезли по някаква причина, която не можех да отгатна. Във всеки случай не беше моя работа. Помилвах Кафка и реших, че трябва да си тръгна, преди да са се върнали.
— Един от двама ни е излишен тук — прошепнах на Кафка. — И това съм аз.
Изведнъж космите по гърба на котарака настръхнаха като шипове. Почувствах как мускулите му се изопнаха като стоманени въжета под ръката ми и той измяука панически. Тъкмо се чудех какво ли би могло така да уплаши животното, когато я долових. Онази миризма. Смрадта на гниещо животно, която бяхме усетили в оранжерията. Догади ми се.
Вдигнах поглед. Завеса от дъжд забулваше прозореца на салона. Отсреща различих неясните очертания на ангелите във фонтана. Инстинктивно разбрах, че нещо не е както трябва. Сред статуите имаше още една фигура. Надигнах се и бавно пристъпих към прозореца. Един от силуетите се извърна. Вцепених се на място. Не можех да различа чертите, виждах само една тъмна фигура, загърната с наметка. Бях сигурен, че непознатият ме наблюдава — и явно знаеше, че и аз го наблюдавам. Останах неподвижен в продължение на една безкрайна минута. След секунди фигурата се оттегли в мрака. Когато една мълния озари градината, непознатият вече не беше там. Трябваше ми известно време, за да осъзная, че заедно с него бе изчезнало и онова зловоние.
Най-доброто, което можах да измисля, бе да седна да чакам завръщането на Жерман и Марина. Идеята да изляза навън не бе особено изкусителна. Бурята беше най-малката беда. Отпуснах се в едно голямо кресло. Трополенето на дъжда и слабата светлина, която трепкаше в големия салон, постепенно взеха да ме приспиват. В някакъв момент чух как ключалката на главната врата изщрака и в коридора се разнесоха стъпки. Събудих се от моя унес и сърцето ми прескочи. Гласове, които се приближаваха по коридора. Сияние на свещ. Кафка изтича към светлината в мига, когато Жерман и дъщеря му влязоха в помещението. Марина ме прониза с леден поглед.
— Какво правиш тук, Оскар?
Замънках някакви безсмислени фрази. Баща й се усмихна приветливо и ме огледа с любопитство.
— За Бога, Оскар! Та вие сте вир-вода! Марина, донеси му чисти кърпи… Елате, Оскар, сега ще запалим огън, че навън е такова кучешко време…
Настаних се пред камината с чаша горещ бульон, който Марина ми бе приготвила. Обясних неловко причината за присъствието си, без да споменавам за силуета на прозореца и онази зловеща смрад. Жерман прие обясненията ми на драго сърце и не изглеждаше ни най-малко раздразнен от моето нахлуване в дома, дори напротив. За Марина далеч не можеше да се каже същото. Погледът й просто ме изгаряше. Уплаших се, че глупавите ми приумици да се вмъквам в къщата й сякаш по навик завинаги са сложили край на приятелството ни. През онзи половин час, който прекарахме, седнали пред огъня, тя изобщо не продума. Когато Жерман се извини и ми пожела „лека нощ“, заподозрях, че моята бивша приятелка ще ме изхвърли с ритници и ще ми нареди да не се вясвам повече в дома й.
„Ето, краят се задава“, помислих си. Целувката на смъртта. Марина ми отправи тънка, саркастична усмивка.