— Изглеждаш като мокра кокошка — рече тя.
— Благодаря — отвърнах, очаквайки нещо по-лошо.
— Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, търсиш тук?
Очите й искряха на светлината на огъня. Изсърбах остатъка от бульона и сведох поглед.
— Честно казано, не знам… — отвърнах. — Предполагам, че… Ами знам ли…
Плачевният ми вид несъмнено ми помогна, защото Марина се приближи и ме потупа по ръката.
— Погледни ме — нареди тя.
Така и направих. Тя ме наблюдаваше със смесица от съчувствие и благосклонност.
— Не ти се сърдя, чуваш ли? Просто се изненадах да те видя тук ей така, без предупреждение. Всеки понеделник придружавам Жерман, когато отива на лекар в болницата „Сан Пабло“ — затова бяхме излезли. Това не е подходящ ден за гостуване.
Почувствах се засрамен.
— Няма да се повтори повече — обещах аз.
Канех се да разкажа на Марина за странното явление, което ми се струваше, че съм видял, когато тя се засмя лукаво и се наведе, за да ме целуне по бузата. Допирът на устните й бе достатъчен, за да изсъхнат мигновено мокрите ми дрехи. Загубих ума и дума. Марина забеляза, че се опитвам да кажа нещо, но съм си глътнал езика.
— Какво? — попита тя.
Изгледах я мълчаливо и поклатих глава.
— Нищо.
Повдигна вежда, сякаш не ми вярваше особено, но не настоя повече.
— Още малко бульон? — попита тя, като се надигна от мястото си.
— Благодаря.
Марина взе купичката ми и се отправи към кухнята, за да я напълни отново.
Аз останах да седя при камината, очарован от портретите на дамата по стените. Когато се върна, Марина проследи погледа ми.
— Жената, която е нарисувана на всички тези портрети… — подех аз.
— … е моята майка — довърши тя.
Усетих, че навлизам в деликатна тема.
— Никога не съм виждал такива картини. Те са сякаш… фотографии на душата.
Марина кимна безмълвно.
— Сигурно ги е рисувал някой прочут художник — продължих. — Но никога не съм виждал другаде нещо подобно.
Тя се позабави, преди да ми отговори.
— Няма и да видиш. От почти шестнайсет години насам авторът не е нарисувал ни една картина. Тази серия портрети са последните му творби.
— Щом е могъл да изобрази майка ти по този начин, навярно и е познавал много добре — отбелязах аз.
Марина ми отправи продължителен поглед. Почувствах, че това бе същият поглед, уловен завинаги в картините.
— По-добре от всеки друг — отвърна тя. — Бил е женен за нея.
8.
Същата нощ, докато седяхме заедно пред огъня, Марина ми разказа историята на Жерман и имението в Сариа.
Жерман Блау се родил в лоното на заможна фамилия, която принадлежала към процъфтяващата каталонска буржоазия на своето време. Всичко си имала династията Блау — и ложа в операта „Лисео“, и индустриална колония на брега на река Сегре; даже и светски скандали не й липсвали. Според мълвата малкият Жерман не бил син на големия патриарх на фамилията Блау, а плод на извънбрачната любов на съпругата му Диана и един колоритен индивид на име Ким Салват. Последният бил развратник, портретист и професионален сатир — в изброения порядък. Скандализирал людете с добро име, като същевременно увековечавал личицата им в маслени платна срещу астрономически цени. Каквато и да била истината, Жерман с положителност не приличал на никой член от фамилията — нито физически, нито по характер. Интересували го само рисуването, живописта — нещо, което изглеждало подозрително на всички. И най-вече на титулувания му баща.
Когато навършил шестнайсет години, баща му заявил, че във фамилията нямало място за безделници и лентяи. Ако синът упорствал в „творческите“ си намерения, щял да се озове във фабриката като момче за всичко или каменоделец, или пък в легиона — изобщо в коя да е институция, способна да закали характера му и да направи от него полезен човек. Жерман избрал да избяга от къщи, но цивилната гвардия го върнала обратно двайсет и четири часа по-късно.
Отчаян и разочарован от тоя първороден син, родителят предпочел да насочи надеждите си към втория си син Гаспар, който умирал от желание да усвои текстилния бизнес и проявявал по-голяма склонност да продължи семейната традиция. Понеже се страхувал за икономическото бъдеще на Жерман, старият Блау прехвърлил на негово име имението в Сариа, което от години било полуизоставено. „Макар и да срамиш всички ни, аз не съм работил като роб, за да остане някое от моите деца на улицата“ — казал бащата. На времето си имението било на голяма почит сред важните персони, но вече никой не се занимавал с него. Минавало за прокълнато. Говорело се, че именно това място било сцена на тайните срещи между Диана и безпътния Салват. По този начин, по ирония на съдбата, къщата преминала в ръцете на Жерман. Малко по-късно, с тайната подкрепа на своята майка, той станал ученик на самия Ким Салват. Още първия ден учителят го погледнал право в очите и изрекъл следните думи: