Момичето се усмихваше язвително. Очите на Жерман, тъмни и непроницаеми, се спряха върху моите. Бръкнах в джоба си и му подадох часовника, като очаквах, че мъжът всеки миг ще се разкрещи с цяло гърло и ще ме заплаши с полицията, цивилната гвардия4 и съда за непълнолетни престъпници.
— Вярвам ви — отвърна той приветливо, като взе часовника и седна на масата при нас.
Говореше тихо, гласът му едва се чуваше. Дъщеря му поднесе и на него чиния с два кроасана и чаша кафе с мляко. Докато му сервираше, тя го целуна по челото, а Жерман я прегърна. Гледах ги срещу светлината, която се процеждаше през прозорците. Лицето на Жерман, което си бях представял свирепо като на людоед, се оказа деликатно, почти болнаво. Той беше висок и изключително слаб. Усмихваше ми се вежливо, докато вдигаше чашата към устните си, и за миг долових как между бащата и дъщерята се носеше един поток от обич и привързаност, които отиваха отвъд думите и жестовете. Една връзка, изтъкана от мълчание и погледи, ги свързваше сред сенките на този дом, в края на забравената улица, където те се грижеха един за друг, далече от света.
Жерман довърши закуската си и сърдечно ми благодари, че съм си направил труда да му върна часовника. От толкова любезност се почувствах двойно по-виновен.
— Е, Оскар — рече той с уморен глас, — беше удоволствие да се запозная с вас. Надявам се да ви видя отново, когато пожелаете да ни погостувате пак някой път.
Не проумявах защо упорстваше да се обръща към мен на „вие“. Имаше нещо у него, което говореше за друга епоха, за други времена, в които посивелите му коси са лъщели, а голямата къща е била същински дворец по средата между Сариа и небето. Той ми подаде ръка и се сбогува, за да се върне в своя бездънен лабиринт. Видях го да се отдалечава с леко накуцване по коридора. Дъщеря му го наблюдаваше със скрита тъга, забулила погледа й.
— Жерман не е много добре със здравето — промълви тя. — Лесно се изморява.
Ала веднага побърза да заличи тъжното си изражение.
— Искаш ли още нещо?
— Вече доста се заседях — отвърнах, борейки се с изкушението да прибягна до какъвто и да е предлог, за да остана по-дълго в нейната компания. — Май ще е по-добре да си вървя.
Тя прие решението ми и ме изпрати до градината. Утринните лъчи бяха разпръснали мъглата. Настъпващата есен бе обагрила дърветата в бакърено. Вървяхме към оградата; Кафка мъркаше, излегнат на слънце. Когато стигнахме до вратата, девойката ми направи път да мина пред нея. Спогледахме се мълчаливо. Подаде ми ръка и аз я стиснах. Усетих пулса й под кадифената кожа.
— Благодаря за всичко — рекох. — И съжалявам за…
— Няма значение.
Свих рамене.
— Е…
Поех надолу по улицата, чувствайки как с всяка крачка магията на тази къща се свличаше от мен. Изведнъж гласът на момичето се разнесе зад гърба ми.
— Оскар!
Обърнах се. Тя все още стоеше там, зад оградата. Кафка лежеше в краката й.
— Защо влезе в къщата ни оная нощ?
Озърнах се наоколо, сякаш очаквах да намеря отговора, написан на паважа.
— Не знам — признах най-сетне. — Видя ми се загадъчна, та сигурно затова…
Момичето се усмихна тайнствено.
— Обичаш ли загадките?
Кимнах. Мисля, че дори да ме беше попитала дали обичам арсеника, пак щях да отговоря утвърдително.
— Зает ли си с нещо утре?
Поклатих глава, все така безмълвно. Дори и да имах ангажимент, щях да измисля някакво оправдание. За крадец хич не ме биваше, но като лъжец, трябва да призная, винаги съм проявявал творчество.
— В такъв случай ще те чакам тук в девет часа — рече тя, преди да се изгуби сред сенките на градината.
— Почакай!
Викът ми я накара да се спре.
— Не ми каза как ти е името…
— Марина… До утре!
Помахах й с ръка за поздрав, но тя вече се беше скрила от погледа ми. Напразно стоях и чаках Марина да се покаже отново. Слънцето докосваше небесния свод и прецених, че навярно наближаваше пладне. Когато разбрах, че тя няма да се появи, се върнах в интерната. Старите входни врати на кварталните сгради сякаш ми се усмихваха съучастнически. Чувах ехото на стъпките си, но бях готов да се закълна, че се нося на цяла педя над земята.