4.
Мисля, че през целия си живот не бях проявявал такава точност. Градът все още бе по пижама, когато пресякох Пласа Сариа. Докато вървях, ято гълъби излетя под звъна на камбаните, които биеха за литургията в девет. Следите от нощния дъждец искряха под яркото слънце. Кафка бе излязъл да ме посрещне в началото на улицата, която водеше към къщата. Ято врабчета бяха кацнали на благоразумно разстояние върху една градинска стена. Котаракът ги наблюдаваше с престорено професионално безразличие.
— Добро утро, Кафка. Успяхме ли да извършим някое убийство тази сутрин?
Той измърка в отговор и като флегматичен майордом ме поведе през градината към фонтана. Различих силуета на Марина, седнала на ръба; бе облечена в рокля с цвят на слонова кост, която оставяше раменете й открити. Държеше в ръце бележник с кожена подвързия, в който пишеше нещо с автоматична писалка. Изглеждаше силно съсредоточена и не забеляза присъствието ми. Мислите й сякаш се рееха в някакъв друг свят и това ми позволи да я наблюдавам в захлас няколко мига. Тези нейни ключици навярно бяха сътворени от самия Леонардо да Винчи; просто нямаше друго обяснение. В този момент ревнивецът Кафка измяука и наруши вълшебството. Писалката спря отведнъж, Марина вдигна очи към моите и побърза да затвори бележника.
— Готов ли си?
Тя ме поведе из улиците на Сариа в неизвестно за мен направление, показвайки какво си е наумила само с една загадъчна усмивка.
— Къде отиваме? — питах аз през няколко минути.
— Имай търпение, ще видиш.
Следвах я послушно, макар и да таях подозрението, че съм станал обект на някаква шега, чийто смисъл все още ми убягваше. Спуснахме се до Пасео де ла Бонанова, а оттам поехме към Сан Хервасио. Минахме пред черната дупка на бар „Виктор“. Неколцина контета, скрити зад слънчевите си очила, държаха бири и лениво топлеха седалките на моторолерите си. Когато ни видяха да минаваме край тях, някои намериха за добре да свалят наполовина своите „Рейбани“, за да огледат Марина с рентгенов поглед. „Да се задавите дано“, помислих си аз.
При улица „Д-р Ру“ тя сви надясно. Спуснахме се няколко пресечки по-надолу до една неасфалтирана пътечка, която при номер 112 се отклоняваше встрани. Марина все така мълчеше и загадъчната усмивка не слизаше от устните й.
— Стигнахме ли? — попитах аз заинтригуван.
Пътечката като че ли не водеше доникъде. Марина пое по нея, без да каже нищо. Изведе ме на един път, който се изкачваше към портик, ограден от кипариси. Отвъд него една омагьосана градина бледнееше под синкавите сенки, пълна с надгробни плочи, кръстове и плесенясали мавзолеи. Това бе старото гробище на Сариа.
Гробището на Сариа е едно от най-потайните кътчета на Барселона. Ако някой го потърси на градските карти, няма да го намери — то не е отбелязано на тях. Ако разпита хората от квартала или таксиметровите шофьори как да стигне до там, те надали ще знаят, въпреки че всички са чували за него. А дръзне ли да го търси сам, по всяка вероятност ще се изгуби. Малцината, които владеят тайната на неговото местоположение, подозират, че това старо гробище всъщност е само едно островче от миналото, което ту се появява, ту пак се скрива по своя прищявка.
Именно там ме отведе Марина в онзи септемврийски неделен ден, за да ми разкрие една загадка, която ме интригуваше не по-малко от притежателката й. По нейни указания двамата се настанихме на едно закътано издигнато място в северното крило. Оттам имахме добра видимост към самотното гробище. Седяхме мълчаливо да съзерцаваме гробовете и увехналите цветя. Марина не обелваше зъб и след няколко минути аз започнах да губя търпение. Единствената загадка, която виждах в цялото начинание, бе какво, по дяволите, търсехме там.
— Това е умряла работа — подхвърлих аз, съзнавайки иронията.
— Търпението е майка на просветлението — заяви Марина.
— И кръстница на умопомрачението — отвърнах. — Тук няма абсолютно нищо.
Тя ми отправи един поглед, който не успях да разтълкувам.
— Грешиш. Тук са спомените на стотици хора — животът им, чувствата им, илюзиите им, отсъствието им, неосъществените мечти, разочарованията, измамите и несподелените любови, кои то са им вгорчили дните… Всичко това е тук, пленено завинаги.
Гледах я с любопитство и с известно стеснение, въпреки че не ми беше съвсем ясно за какво говореше. Ала каквото и да беше, явно имаше значение за нея.