— Човек не може да разбере нищо от живота, докато не е разбрал смъртта — добави Марина.
Отново не проумях напълно думите й.
— Да си призная, не мисля много за тая работа — рекох. — За смъртта де. Или поне не мисля сериозно…
Марина заклати глава като лекар, който е разпознал признаците на някоя фатална болест.
— Значи и ти си един от неподготвените наивници… — отбеляза тя донякъде лукаво.
— Неподготвените ли?
Сега вече се чувствах объркан до немай-къде.
Марина сведе поглед и лицето й придоби едно сериозно изражение, което я правеше да изглежда по-възрастна. Бях като хипнотизиран от нея.
— Предполагам, че не си чувал легендата — поде тя.
— Легендата ли?
— Така си и мислех — отсъди Марина. — Говори се, значи, че смъртта си има тайни пратеници и те бродят из улиците в търсене на ония невежи и празноглавци, които не мислят за нея.
С тези думи впи очи в моите.
— Когато някой такъв несретник се сблъска с пратеник на смъртта — продължи тя, — последният го отвежда до един капан, без оня да разбере. Това е врата към ада. Тия пратеници ходят с покрити лица, за да не се вижда, че нямат очи, а само две черни кухини, в които се въдят червеи. Когато вече няма спасение, пратеникът си показва лицето и тогава жертвата разбира какъв ужас я очаква…
Думите й ехтяха в ушите ми, а стомахът ми се бе свил на топка.
Изведнъж Марина се издаде с лукавата си, котешка усмивка.
— Майтапиш се с мен — рекох аз.
— И още как!
Прекарахме в мълчание още пет или десет минути, а може би и повече. Цяла вечност. Лек ветрец галеше кипарисите. Два бели гълъба кръжаха над гробовете. Една мравка лазеше по крачола на панталона ми. В общи линии нищо друго не се случваше. Скоро усетих, че единият ми крак е изтръпнал и изпитах опасение, че и мозъкът ми е на път да стане безчувствен. Вече се канех да протестирам, когато Марина вдигна ръка и ме накара да замълча, още преди да съм си отворил устата. Сетне посочи към входа на гробището.
Някаква фигура току-що бе влязла оттам. Както ми се стори, това бе дама, загърната с пелерина от черно кадифе. Качулка скриваше лицето й. Ръцете й, скръстени пред гърдите, бяха облечени в ръкавици в същия цвят като одеждите й. Пелерината стигаше до земята, тъй че нозете й не се виждаха. От мястото, където бяхме, изглеждаше така, сякаш тази безлика фигура се плъзгаше над земята, без да я докосва. По някаква причина ме побиха тръпки.
— Коя…? — прошепнах аз.
— Шшшт — прекъсна ме Марина.
Притаени зад колоните на наблюдателния си пункт, гледахме скришом дамата в черно. Тя се движеше между гробовете като привидение. Облечените в ръкавици пръсти държаха една червена роза. Цветето изглеждаше като прясна рана, издълбана с нож. Жената се приближи до една надгробна плоча точно под нашата наблюдателница и спря, обърната с гръб към нас. Едва тогава забелязах, че въпросната плоча, за разлика от всички останали, беше безименна. На нея се виждаше само някаква рисунка, гравирана в мрамора, един символ, който май изобразяваше насекомо — черна пеперуда с разтворени криле.
Дамата в черно постоя безмълвно пред гроба в продължение на почти пет минути. Накрая се наведе, положи червената роза върху плочата и бавно си отиде по същия начин, както се бе появила — като призрак.
Марина ми отправи тревожен поглед и се доближи до мен, за да ми прошепне нещо. Устните й докоснаха ухото ми и аз изпитах такова усещане, сякаш стоножка с огнени крачета затанцува самба по тила ми.
— Открих я случайно преди три месеца, когато дойдохме с Жерман да оставим цветя на леля му Реме… Идва тук в последната неделя на всеки месец в десет сутринта и полага на гроба една червена роза, същата като тази — обясни Марина. — Винаги е с тази пелерина, с ръкавици и качулка. Винаги идва сама. Лицето й все е скрито. Никога не разговаря с никого.
— Кой е погребан в този гроб?
Странният символ, издълбан в мрамора, бе събудил любопитството ми.
— Нямам представа. В гробищния регистър не фигурира никакво име…
— А коя е тази жена?
Марина се канеше да ми отговори, но тъкмо тогава черният силует мина през портика на гробището и изчезна. Тя ме хвана за ръката и се надигна припряно.
— Бързо! Ще я изгубим.
— Нима ще я последваме? — попитах аз.
— Е, нали искаше нещо да се случи? — рече тя отчасти съжалително, отчасти раздразнено, сякаш бях някой глупак.