Веднъж, наблизо видях приятел от детството. Разхождаше миловидно кученце. Спряхме се, разговорихме се. Спомнихме си за миналото. Той все още живееше на старото си място, под нашия малък кооперативен апартамент.
Попитах го за Мария. Умълча се. След дълга пауза започна да разказва.
— Не е тая Мария, която помниш. Това което остана от нея е бледо копие на онова което беше. Годините си казаха своето, приятелю. Баба Мария я хвана склерозата. Мисля, че вече е на повече от деветдесет години. Не знае какво прави, не знае по кой свят ходи. Гладува като куче, защото пенсийката и е много малка. От социалните и отпуснаха помощ за храна, но не знае къде да иде за да си я вземе. Жена ми ходи да и взима пенсията. След като и я даде, тя обикновено я скрива на такова място, че след време не може да си спомни къде е то. Сипваме и по малко супа за обяд. Ако я видиш, няма да я познаеш. Станала е на скелет. Сутрин става рано, облича се, взема един полиетиленов плик и започва да обикаля кофите за смет. Дори когато се е нахранила, ходи и рови. Да я питаш, не може да ти каже защо. Така е с Мария. Дано Господ си я прибере по-скоро, че нейният живот не е живот.
Стана ми тъжно. Не можех да си я представя така. Старостта в съчетание със самотата е страшно нещо. Човек рано или късно се поболява.
Тези дни разглеждах в интернет един нов сайт на познат съгражданин. Беше сайт за фотография. В него бяха поместени прекрасни снимки, които заслужаваха да бъдат показани на конкурс. Авторът бе уловил много интересни мигове от живота на съгражданите си.
На една снимка видях възрастна слаба жена да рови в кошче за смет на най-представителната градска улица. Надписът под нея гласеше: „Тъжната страна на нашето съвремие.“
Загледах се във фотографията. Нещо в тая жена ми се стори познато, прическата, облеклото, осанката… Но да! Разбира се! Това беше Мария или нейната бледа сянка. Някаква буца заседна на гърлото ми. Значи моят приятел бе прав.
Сутрин имах навика да се отбивам в магазинчето за закуски, зад старата червена сграда на бившето кино. Беше ми на път за работа. Купувах баничка и боза, хапвах набързо и продължавах.
Тая сутрин обаче, край една от масите, видях да седи една много слаба, облечена с избелял шлифер старица. Лицето и бе силно повяхнало и сбръчкано. Сините и очи с угаснал поглед блуждаеха безцелно, оградени с тъмни кръгове. Никой от опашката за закуски не и обръщаше внимание. Очевидно беше много гладна, защото следеше с поглед движенията на продавачката.
Веднага я познах. Беше Мария. Приближих се, седнах до нея. Тя очевидно не ме забеляза. Едва когато сложих ръка на рамото и се обърна и ме погледна.
Здравей, лельо Мария! Помниш ли ме?
Не мога… Не мога да си спомня… Господине…?
— Аз съм Стефан. Преди много години живеехме заедно. Ти ме знаеш като дете.
— А-а-а…, Стефчо! Ти ли си…? Боже, колко време мина… Променил си се… Едва те познах…
— Искаш ли да те почерпя…? — Тя очевидно не чу думите ми. Вниманието и бе някак превключило.
Да ти взема ли една баничка?
… Една баничка? Не, благодаря…!
А едно кафе?
Кафе не пия. Става ми зле от него…
Тогава една боза?
Хайде вземи ми една баничка…
Наредих се на опашката. Купих и една топла баничка и една боза. Дадох и ги… Тя ги пое, внимателно ги пъхна в полиетиленовия плик, и отново зарея блуждаещ поглед.
Хайде хапни!
Не… Закусвала съм. Сега ще си ида у нас и ще си сваря един чай.
Да те изпратя ли до някъде?
Добре, изпрати ме…
Помогнах и да стане. Тънкото и бастунче зачука по плочите на главната улица. Олюляваше се. Хванах я за ръка и я поведох както се води малко дете.
Обаждат ли се дъщерите ти, лельо Мария?
— Не се обаждат… Стефчо-о-о, отивам си сине. Малко ми остава да живея…
— Не говори така, лельо Мария. Да не се бъркаме в делата на Господа… Ще мина да те видя някой ден, ще мина…
Добре…
Изпратих я до някъде, целунах я по бузата и си взехме довиждане. Трябваше да платя сметката за клетъчния си телефон. Запътих се към офиса на М-тел. Преди да вляза вътре, се обърнах. Загледах се надолу, по продължение на главната улица. Погледът ми неволно търсеше Мария. На стотина метра в далечината я съзрях.
Беше се спряла до едно кошче за боклук. Наведена над него, с протегната ръка, тя ровеше съсредоточено без да изпитва нито капчица срам и неудобство от минувачите. Бе забравила за топлата баничка и бозата които и бях дал преди малко. Това занимание бе явно най-важното за нея. Беше обикновеното и старческо всекидневие.
Въздъхнах тъжно. Топлият априлски вятър ме погали успокоително по лицето. В клоните на току що раззеленилите се брези цвърчеше и подскачаше весело ято от немирни врабци. Животът, тоя гаден но красив проклетник, продължаваше.