— Колко романтично! Открихте ли щастливката?
— Едва ли. Отне ми доста време да се устроя в цивилизования свят.
— Е, сигурна съм, че не сте имали кой знае какви трудности — каза Розалин, докато събираше листовете по бюрото. — Обзалагам се, че сте пълен с очарователни истории за пътуванията си.
— Има си хас! — отвърна той весело. Изпита облекчение. Знаеше, че е възбудил интереса й. — Ще се радвам да споделя някои от тях, ако ми позволите да ви поканя на вечеря. Това е най-малкото, с което мога да ви се отплатя, задето ви задържах толкова дълго. Стига, разбира се, да сте свободна. Ще ми окажете ли честта?
Леко смутена, тя вдигна рамене:
— Защо не?
— Страхотно! — Той се изправи. — Има един италиански ресторант в Риго парк от петдесетте години, известен като свърталище на местните бандюги. Последния път, когато бях там преди милион години, храната беше превъзходна, пък и виното си го биваше. Искате ли да отидем там, ако все още съществува?
Тя отново вдигна рамене.
— Звучи интригуващо, но не бива да закъснявам.
— Аз също. По дяволите, канех се да се връщам да работя в офиса тази вечер.
— Джасмин Ракоци! — извика един глас.
Джаз спря повторението на едно от любимите си упражнения. Беше легнала по очи и тренираше седалищните и подколенните си мускули. Обърна глава и видя, че някой стои до уреда, който тя използваше. Интересно, стъпалата и краката бяха женски, не мъжки. Тя свали слушалките от ушите си и се извърна за да погледне лицето. Не успя да види много, тъй като бе осветено от флуоресцентните крушки на тавана.
— Съжалявам, че ви безпокоя — произнесе лишеното от черти лице.
Не можеше да повярва, че някой дръзва да я безпокои по средата на работата й и това беше по-дразнещо, отколкото всичко останало, което трябваше да направи, за да освободи краката си и да седне. Тя осъзна, че стои срещу една от жените, която работеше на бюрото отпред. Беше я видяла, когато се регистрираше.
— Какъв е шибаният проблем? — попита Джаз и попи челото си с хавлиената кърпа.
— В коридора има няколко души — започна жената, — казаха, че се налага да се срещнат с вас веднага, но господин Хорнър не ги пусна да влязат в залата.
По гърба й мина неприятна студена тръпка. Сети се за неочакваното посещение на господин Боб и годподин Дейв предната вечер. Сигурно се е случило нещо. Не беше в стила на господин Боб да я търси на такова публично място.
— Ей сега излизам — каза тя и си взе бутилката с минерална вода. Първата й мисъл беше, че Глокът й е в джоба на якето в съблекалнята. Искаше да е в нея, ако станеше нещо. Но откъде накъде ще става нещо? Мълхаузън беше предал кротко богу дух, без никакви усложнения. Единственото, което й хрумна, беше, че може да е свързано с разследването на Чапман. Както всички останали от нощната смяна, и тя беше подложена на рутинни разпити от двама изтощени на вид детективи. Но всичко беше минало отлично. Разнесе се слух, че е било чисто и просто нападение. Охраната на болницата трябваше да обещае, че ще бъде по-бдителна, особено в часовете, когато застъпват смените.
Джаз тръгна бързо към вратата. Както беше замислена, дори не забеляза мъжете, които я гледаха. Без да губи време, тя се отправи към съблекалнята и си взе една кока кола на входа. Отвори гардеробчето си, облече якето над тренировъчния си костюм и бръкна в десния джоб.
С една ръка върху Глока и с друга, стискаща кутийката кока кола, тя побутна с рамо вратата към фоайето. Отвъд бюрото за регистрация имаше приятен кът за сядане, а навътре бяха ресторантът и барът. Имаше дори малък спортен магазин.
Бързо огледа хората, които щъкаха насам-натам, но като не видя нито господин Боб, нито господин Дейв, се приближи до бюрото и попита регистраторката къде са хората, които са искали да я видят. Жената посочи двамата мъже, скрити зад вестниците. Ясно, не бяха нито господин Боб, нито господин Дейв. От онова, което се виждаше от тях, можеха да минат за бездомни скитници.
— Сигурна ли сте, че те са ме търсили? — попита Джаз. Следващото й притеснение беше, че може да са агенти под прикритие, които се опитват да се докопат до нещо за Чапман. С чувство на примирение тя тръгна към тях. Ръката й продължаваше да стиска оръжието.
— Здравейте! — Беше раздразнена. — Казаха ми, че сте ме търсили.
Мъжете като по команда смъкнаха разгънатите вестници и в този момент тя усети, че лицето й пламва и пулсът й ускорява. Едва се сдържа да не извади Глока… Един от тези мъже беше баща й, Геза Ракоци. Беше с двудневна брада, както и другият, който го придружаваше.