И все пак двайсет и трима души бяха твърде много. За да намали групата беше използвал предложението на Лори да проучва главно онези, които са работили нощем в „Свети Франциск“ и след преместването си в „Манхатън Дженерал“ са продължили да работят нощна смяна. Нямаше представа дали ще се получи нещо, но за своя изненада успя. Бяха останали седем човека. Херман Ъпстейн — от аптечното снабдяване, Дейвид Джеферсън от охраната, Джасмин Ракоци от сестринския състав, Катлийн Чодри и Джо Линтън от лабораторията, Бренда Хо — домакинка и Уорън Уилямс от поддръжката.
Препречете ги отново и не можеше да не забележи колко много от фамилиите не са американски. Можеше да предположи произхода на почти всички, с изключение на Ракоци, макар да смяташе, че е от Източна Европа. Хвърли поглед към отделите, в които работеха тези хора и си помисли, че всички те имат достъп до пациентите по един или друг начин, особено по време на нощна смяна, когато надзорът е минимален. През съзнанието му мина неясната мисъл дали да не се опита да говори с Розалин и да я помоли да му даде архивите на „Свети Франциск“. Сега, след като бе влязъл в по-лични отношения с нея, може би щеше да е по-благосклонна, макар да нямаше гаранции. Какво друго можеше да направи?
Той сложи разпечатката близо до списъка с анестезиолозите и погледна часовника си. Беше два и петнайсет след полунощ. Поклати глава. Не можеше да си спомни кога за последен път бе стоял до толкова късно на работа. Сигурно по време на студентския си стаж. Беше малко депресиращо като си помислиш, че по-голямата част от града спи, но кой знае защо, той не се чувстваше уморен. Кофеинът от кафето, което бе погълнал малко по-рано, продължаваше да циркулира в кръвта му и да го кара да чувства възбуда. Искаше му се в момента да е десет преди полунощ, за да може да звънне на Лори и дори да се отбие в апартамента й. За съжаление, сега не можеше да става и дума за това. Не можеше да я буди по никое време, особено както бе разтревожена напоследък.
В този момент му хрумна, че за първи път, откакто е на работа в „Манхатън Дженерал“ му се случва да е в болницата по време на нощна смяна, когато се бяха случили всички тези странни смъртни случаи. Изпаднал в настроение за шпиониране и разсънен от кафето, можеше да провери хирургическото отделение, откъдето бяха повечето случаи и където работеха неговите т.нар. „заподозрени“. Той взе данните на двамата анестезиолози и листа със седемте души, които се бяха преместили от „Свети Франциск“ в „Дженерал Манхатън“ нощна смяна. Прочете имената им отново, за да ги запомни.
Тъкмо се канеше да излезе, когато го споходи друга мисъл. Щеше да е буден през по-голямата част на нощта. И тъй като все пак по някое време щеше да му се доспи, нямаше да се върне в офиса си сигурно до обяд на другия ден. С тази мисъл на ум той позвъни на служебния телефон на Лори, за да й остави съобщение.
— Аз съм Роджър. Сега е два след полунощ, но взех под внимание предложението ти за „Свети Франциск“. Излязоха доста потенциални заподозрени, много повече, отколкото очаквах, така че ти се оказа права. Ще ти разкажа по-късно всичко, може дори утре вечер да излезем заедно на вечеря. Сега смятам да свърша малко детективска работа, ще проверя хирургическото отделение, за да се срещна с някои от хората от списъка ми, докато са на смяна. И понеже съм заядлив, ще ти кажа за един от анестезиолозите, Мотилал Наджах. Интервюирах го, когато кандидатства тук за работа. Както и да е, бях забравил, че е дошъл от „Свети Франциск“ непосредствено след празниците. Дали е било случайност? Сега може да се каже, че е върхът на айсберга. Ще прекарам тук следващите няколко часа, така че няма да бъда в офиса си до ранния следобяд. Ще ти звънна веднага щом мога. Чао!
Той остави слушалката и погледна списъка с имената на седемте от по-низшия персонал, които се бяха преместили в „Дженерал“ през въпросния период и се запита дали да не го изпрати на Лори. Повече от всичко на света му се искаше да възбуди интереса й, с надеждата да приеме идеята му да излязат заедно. Поколеба се дали да не добави още нещо към съобщението си, но се отказа.
След като надяна дългата бяла престилка, която обличаше при обиколките си из болницата той прекоси административното крило. Беше му се случвало да идва тук няколко пъти вечер, но никога след полунощ. В този час то приличаше на мавзолей.
Главният болничен коридор беше празен с изключение на един чистач, който лъскаше пода в дъното. Когато се качи в асансьора осъзна колко бодър и енергичен се чувства. Усети и някакво чувство на еуфория, което за съжаление му напомни за хероина. Тръсна глава. Не искаше да попада в този капан отново. За лекарите беше особено трудно да се борят с този порок, като се има предвид, че наркотиците им бяха под ръка.