— Съжалявам, съжалявам. Не знам нищо за този случай. Трябва да почакате шефа. — За щастие в този момент един от охраната се появи откъм приемната и се опита да успокои разбунената тълпа.
Вратата след Лори се затвори. Тя остана за миг неподвижна, отпуснала ръце — в едната държеше папката на Шон Макгилън младши, в другата — листчето с написания телефонен номер на баща му. Побърза да го прибере в джоба на престилката си.
— Къде са останалите? — извика тя, когато влезе в стаята и видя Рива.
— Ти и Джак сте единствените тук освен Бингъм, Уошингтън и Фонтуърт.
— Имах предвид детектив Солдано и Вини.
— Джак дойде и ги замъкна и двамата долу. Детективът помоли Джак да се заеме със случая Кромуел.
— Интересно. — Джак обикновено се стараеше да избягва случаи, които привличат медийното внимание, а случаят Корнуел определено беше от тази категория.
— Той изглежда наистина се интересуваше — каза Рива, сякаш прочете мислите й. — Освен това помоли да поеме и двойното самоубийство, което не очаквах. Имах чувството, че има скрит мотив, но нямам представа какво може да е.
— Да знаеш дали някой от другите санитари е дошъл? Бих искала да започна с Макгилън.
— Видях Марвин преди няколко минути. Взе си кафе и слезе долу.
— Чудесно — каза Лори. Обичаше да работи с Марвин. Той обикновено вземаше нощна смяна, но напоследък бе минал на дневна. — Ако някой ме търси, долу съм.
— Трябва да ти възложа най-малко още един случай. Свръхдоза. Съжалявам. Знам, че си имала лоша нощ, но днес графикът е препълнен.
— Няма проблем — успокои я Лори и взе и втората папка. — Работата ще държи съзнанието ми далеч от собствените ми проблеми.
— Проблеми? Какви проблеми?
— Не питай! — махна с ръка тя. — Все същото, с Джак, но тази сутрин му теглих чертата. Знам, че звучи сякаш съм счупила рекорд, но този път наистина го мисля. Връщам се в апартамента си. Той трябва най-после да вземе някакво решение.
— Браво на теб! Може би и аз ще се осмеля.
Лори и Рива бяха станали приятелки през дългите часове съвместна работа. Гаджето на Рива се съпротивляваше също като Джак, но по различни причини, така че двете имаше за какво да си бъбрят.
Когато мина покрай офиса на съдебните следователи, Лори надникна и попита дали Джанис си е тръгнала. Барт Арнолд, шефът, предложи да й помогне, но тя отказа. Искаше да намери Джанис и да й каже за разговора си със семейство Макгилън. Това, което първо бе заинтригувало Лори в случая, беше именно реакцията на Джанис.
Марвин седеше в стаичката си, отдаден на безкрайния си вестник. Вече беше надянал зелената униформа в очакване да го извикат в „дупката“, термин, с който всички наричаха нежно главната зала за аутопсии. Той вдигна глава при влизането й. Беше атлетичен афро-американец с най-безупречната кожа, която някога Лори бе виждала.
В последно време беше станала чувствителна към външния си вид. Беше боядисала косата си руса, но безброй лунички обсипваха лицето и носа й, а когато не беше в настроение, можеше да открие и други несъвършенства. Въпреки, че бе наследила светлокестенявата коса на баща си, бе взела почти прозрачната кожа и синьозелените очи на майка си.
— Готов ли си за един рокендрол? — попита Лори игриво. Знаеше от опит, че не бива да се отпуска.
— Ти си вече тук, сестро! — ухили се Марвин.
— Да започнем с Макгилън — предложи тя.
— Няма проблем — отвърна той и погледна в папката да разбере къде е оставен трупът.
Лори отиде и облече скафандъра. Предпазното облекло бе изработено от напълно непромокаем материал, снабдено с качулка и маска за лицето, а въздухът преминаваше през хепа-филтър. Скафандърът не бе популярен, тъй като с него се работеше трудно, но всички приемаха затрудненията в името на спокойствието, с изключение на Джак. Тя знаеше, че когато го извикат през уикенда, той често пренебрегваше костюма, когато смяташе, че рискът от инфекции е нисък. Слагаше традиционната шапка на главата и хирургическа маска и действаше. Санитарите не го издаваха. Ако Калвин разбереше, щяха здравата да си изпатят.
След като намъкна доспехите си, Лори се изми и сложи ръкавици. Беше готова да слезе в залата.
Облицована в плочки и лишена от прозорци зала с нейното синьо-бяло флуоресцентно осветление изглеждаше мрачна и унила. Осемте маси от неръждаема стомана бяха очукани и осеяни с петна от безбройни аутопсии. Над всяка от тях висеше старомодно кантарче на пружина. По стените се виждаха тръбопроводи, датирани кутии с рентгенови снимки, старомодни остъклени шкафове, съдържащи огромно количество подредени в редици зловещи инструменти и поръсени с талк нащърбени умивалници. Преди повече от половин век залата беше възприемана като олицетворение на удобството и бе гордостта на Патологическия център, но сега страдаше от липса на пари за модернизация и поддръжка. Но това не вълнуваше Лори, умът й дори не регистрира обстановката.