Приближи се до сестринския пункт и няколко минути стоя и гледа. Количката с дефибрилатора бе паркирана срещу стената. Хората разговаряха на малки групички, повечето изглежда обсъждаха напразните усилия на екипа за реанимация.
— Извинете — обърна се Роджър към жената, която стоеше срещу него. Тя пишеше нещо забързано, но вдигна глава и го погледна. Както и Джаз, бе облечена в бяла престилка, но излъчваше учтивост и уважение. Бе пълничка, с пръснати по носа лунички. — Бихте ли ми казали коя е завеждащата сестра?
— Аз съм. Казвам се Мерил Ланиган. Какво мога да направя за вас?
Той се представи и каза, че се интересува от последния смъртен случай.
— Пациентката се казваше Патриша Пруит — каза Мерил. — Това е картонът й. Искате ли да го видите?
— Да, бих хвърлил един поглед. Благодаря. — Той го взе и набързо го прелисти. Беше онова, от което се страхуваше. Патриша Пруит бе здрава, трийсет и седемгодишна майка на три деца. Предишната сутрин бе постъпила за безобидна хистеректомия за фиброма. Постоперативното й лечение вървеше спокойно и тя вече бе започнала да приема течности през устата. Точно тогава я бе сполетяло нещастието.
Роджър погледна отново към Мерил.
— Истинска трагедия — поклати глава той. — И толкова неочаквана, като се има предвид, че е била млада и практически здрава.
— Съкрушително е — съгласи се жената. Взе картона от него и го отвори на страницата с бележките на сестрите.
— Но е имало подобни и на другите етажи през последния месец — подхвърли Роджър.
— Да, чух такова нещо. За щастие, при нас това е първият случай. Може би го приемаме по-тежко от другите, защото сме свикнали на по-щастливи развръзки.
— Искам да ви попитам нещо, ако не възразявате. Да сте виждали д-р Наджах на етажи тази вечер?
— Да, както винаги.
— А д-р Кабрео?
— Видях и него, но чак след обявената тревога.
— А какво ще кажете за една сестра казва се Джасмин Ракоци, наричат я Джаз?
— Интересно е, че питате.
— Защо?
— Срещаме твърде често госпожица Ракоци, почти всяка нощ. Дори се оплаках на шефката й — Сюзан Чапман, казах й, че не искам да се мотае тук. Възнамерявам да се обърна по-нагоре сега, не искам да се появява изобщо тук.
— Какво прави, когато дойде?
— Опитва се да бъде мила със санитарите. Освен това все рови и надзърта в картоните, което не й е работа.
— Спомняте ли си дали е идвала тази вечер?
— Спомням си много добре, защото всеки път, когато я срещна, я предупреждавам. Направих го и тази вечер, както винаги.
— Тя какво ви отговори?
— Каза, че в момента тя е завеждаща и се нуждае от някакви препарати. Не си спомням какво точно беше. Изпратих я в нашето хранилище да си вземе каквото й трябва и бързо да си върви. Казах й освен това да възстанови онова което взема назаем и тя обеща.
— И отиде в хранилището?
— Да.
— После какво стана?
— Предполагам, че е взела каквото й е било нужно и е слязла на етажа си. Наистина не знам, защото имах проблем с една от пациентките. А после, разбира се, се случи това…
— В коя стая беше Патриша Пруит?
— В 703-а. Защо питате?
— Бих искал да надникна.
— Моля. — Тя посочи надолу по коридора.
В главата на Роджър се въртяха стотици мисли, докато крачеше натам. Джасмин Ракоци се превръщаше във все по-голяма загадка. Продължаваше да се пита защо й е постоянно да се качва на етажа на гинекологичното и да се опитва да се сближи със санитарите, след като е толкова затворена и защо трябва да рови из картоните. Това просто нямаше никакъв смисъл. Това обаче, което имаше смисъл бе, че и тя, и д-р Наджах бяха идвали в отделението преди обявената тревога в стая 703. Колко ли още души от списъка му бяха идвали? От онова което знаеше, можеше да бъде всеки.
В стаята на Патриша цареше пълен хаос. Следите от усилията на реанимиращия екип се търкаляха по пода — опаковки, спринцовки, шишенца от лекарства. По измачканите бели чаршафи на леглото се виждаха няколко капки кръв.
Тръбичките на системата се намираха на обичайното си място, но без бутилката или пластмасовия контейнер с течност, който трябваше да виси тук. След като и без това бе дошъл, на Роджър му хрумна да провери съдържанието на системата. Може би изследването на разтвора щеше да покаже нещо?
Той се обърна и се насочи отново към сестринския пункт. Попита Мерил къде е в момента липсващата бутилка.
Жената сви рамене.
— Представа нямам къде може да е. — Тя отиде до един от стажантите от реанимиращия екип и го попита дали не знае нещо. Той завъртя глава отрицателно. Оказа се, че никой не може да каже нищо. Разговорите скоро се върнаха към обичайните теми.