Роджър стоеше и гледаше.
— Предполагам, че е долу с пациентката — каза му Мерил. — Макар че винаги оставяме системата на място, както и всичко останало.
— Въпросът ми може да ви се стори малко глупав, но къде точно закараха пациентката?
— В моргата или по-точно в онова, което използваме като морга. Старата аутопсионна в мазето.
— Благодаря — усмихна й се Роджър и с бързи крачки се отправи към асансьора. Натисна бутона, но внезапно му хрумна да попита Ракоци защо ходи толкова често в гинекологичното отделение и какво й е трябвало тази нощ. Не изчака асансьора, а тръгна по стълбите надолу. Явно кофеинът вече не действаше, защото усещаше краката си тежки, а и главата го болеше. Реши обаче да проведе още един разговор с екзотичната сестра и едва след това да се прибере вкъщи.
Хирургическото продължаваше да е все така тихо, както и преди. Роджър предположи, че сестрите се занимават с пациентите си, защото видя някои от тях, докато минаваше покрай отворените врати на болничните стаи. Щеше да изчака в сестринския пункт госпожица Ракоци да се върне. За своя изненада я откри на същото място, където я бе оставил, в същата поза, продължаваше да чете същото списание.
— Доколкото си спомням казахте, че имате работа при пациенти — подзе той. Знаеше, че не е желателно да се държи провокативно с човек с подобен темперамент, но не се сдържа. Тази жена явно кръшкаше от задълженията си.
— Свърших я. Някакъв проблем?
— Имате късмет, че това не е мой район — изгледа я той остро. — Но имам още няколко въпроса. Последвах съвета ви и отидох до гинекологичното, където говорих с Мерил Ланиган. От нея разбрах, че сте чест посетител на етажа. Всъщност, каза ми, че по-рано тази вечер пак сте била там. Бих искал да знам защо.
— За да се уча — отвърна тя. — Гинекологията ме интересува, но нямах голяма възможност във военноморските сили по очевидни причини. Затова често се качвам горе през почивките.
— Значи за да се учите се качихте горе тази нощ?
— Толкова ли е невероятно? Вместо да ходя в кафенето и да дрънкам глупости с останалите от хирургията, се качвам на седмия етаж да науча нещо. Не знам какво толкова му е на мястото. Правиш някакво допълнително усилие, за да се усъвършенстваш, и в резултат си навличаш неприятности.
— Не искам да ви огорчавам — каза Роджър, като се опитваше да потисне сарказма в гласа си, — но явно има някакво несъответствие. Госпожица Ланиган ми каза, че когато сте се видели тази вечер, вие сте й обяснили, че искате да вземете нещо назаем от хранилището им.
— Така ли каза? — засмя се Джаз презрително. — Е, в известен смисъл е права. Трябваше ми система за преливане, благодарение на това, че централното снабдяване не ни зарежда, но това ми хрумна после. Онова, което наистина правех, е че измъквах информация, четейки бележките на сестрите. Тя сигурно не иска да признае, защото може би се притеснява за работата си.
— Е, това не ме интересува. Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожице Ракоци. Ще ви потърся, ако възникнат още въпроси.
Той излезе и заобиколи сестринския пункт. Наистина се чувстваше уморен. Малко по-рано смяташе, че е добре да поговори и с д-р Наджах, да го пита каква работа е имал той на седмия етаж, но тази идея вече не му допадаше. Беше изтощен. Наближаваше четири часа сутринта.
Реши, че първото нещо, което ще направи, когато се върне по-късно в офиса си, е да се обади на Розалин и да помоли за сведения за Джасмин Ракоци. Не го интересуваха последствията. Запита се колко ли голям трябва да е недостигът на сестри, че да назначат Джасмин Ракоци. Объркващата мисъл беше, че не е възможно тя да е сериен убиец. Би било твърде просто. Но фактът, че бе назначена за сестра с това нейно поведение беше карикатура според него и той възнамеряваше да направи нещо по въпроса.
Докато чакаше асансьора хвърли поглед към сестринския пункт. За миг му се стори, че вижда в процепа на вратата блестящия поглед на Джасмин. Но не беше сигурен, а и при тази умора можеше да му се привиди какво ли не. Тази жена го беше накарала да се разтревожи. Не му се мислеше какво ли е да си неин пациент.
Асансьорът пристигна и той побърза да се качи. Преди вратите да се затворят, погледна към вратата на хранилището, но не знаеше дали очите му играят някакви шеги, или наистина я видя отново.
Слезе до мазето, където никога не беше ходил. За разлика от останалата болница, тук всичко беше грубо. Бетонните стени бяха мръсни и безброй голи тръби — някои от които изолирани, други не — минаваха по тавана. Светлината идваше от прости порцеланови крушки в телени клетки. Точно зад асансьора един изтъркан знак от боя върху стената сочеше към залата за аутопсии, придружен от червена стрелка.