Кратък ЕКГ сегмент от началото на опита за реанимация, след който не бе установена никаква по-нататъшна електрическа активност.
Тя нямаше кой знае колко голям опит в разчитането на електрокардиограми и този къс отрязък не й говореше нищо, но тъй като нямаше подобни следи нито при Макгилън, нито при Морган, реши да се обърне към някой по-вещ в тази област. Отбеляза си мястото в картона и си остави бележка да не забрави да се консултира с кардиолог.
В този миг телефонът иззвъня и звукът я накара да подскочи. Тя го погледна като се надяваше да е Джак. Сложи ръката си върху слушалката и изчака да звънне още веднъж, сякаш вибрациите, които усещаше с кожата си, щяха да й подскажат кой звъни. Оказа се Марвин; обаждаше се да каже, че всичко в залата за аутопсии е готово.
Лори остави картона на Собчак върху купчината. Щеше да се върне по-късно днес следобед и да прегледа всичко, за да се увери, че случаите в Куинс са същите като в „Дженерал“. Погледна отново към телефона изкушавайки се за един кратък миг да позвъни на Джак, но забеляза малката лампичка отстрани, която индикираше, че има съобщение на гласовата поща. Учудена кой ли ще й оставя съобщение през нощта тя вдигна отново слушалката и провери.
Изненада се, когато чу гласа на Роджър. Явно бе приел предложението й твърде сериозно, щом работеше без да спира до два след полунощ. Беше направил списък със заподозрени, включвайки един анестезиолог — д-р Наджах, който наскоро се бе преместил от „Свети Франциск“ в „Манхатън Дженерал“. Останалото обещаваше да й каже, когато се срещнат. Лори усети задоволство и нетърпение да чуе подробностите. Тя се усмихна и стана. След малко, докато вървеше към асансьорите, мисълта й се прехвърли към Джак. Дали щеше да се обади? Човек никога не можеше да е сигурен с него.
Както и бе очаквала, аутопсията на Патриша Пруит бе съвършено подобна на останалите от серията с липсата на всякаква патология в добавка към внезапната смърт. Операцията бе минала гладко, без следи от инфекция, нямаше тромби в главните кръвоносни съдове, в корема или гърдите. Сърцето, белите дробове и мозъкът бяха напълно нормални.
На края на процедурата Лори помогна на Марвин да премести трупа обратно в количката.
— С кое от двете момчета да продължим? — попита я той.
— Няма значение. — Бе отворила двете папки на близката свободна маса и търсеше рапорта на съдебните патолози. После, като помисли малко, добави: — Всъщност, защо не аутопсираме и двете едновременно?
— Нищо против. — И той тръгна с количката към коридора.
Преди няколко години Лори щеше да отнесе папките горе, в кафенето, и да ги прегледа между отделните случаи, но сега застана права до вентилатора и зачете рапорта на съдебните инспектори. Почти веднага схвана кое бе предизвикало журналистическия интерес. Трагичното събитие имаше онази мрачна и зловеща притегателна сила, която таблоидите толкова обичаха. Злополуката бе станала в три след полунощ на спирката на 59-а улица. Градската мотриса бе връхлетяла и премазала двете деца.
Проблемът бяха противоречивите истории. Машинистът твърдеше, че момчетата са чакали последната минута, за да скочат, така че той нищо не можел да направи. На такъв сценарий навеждаха и двамата самоубийци, но машинистът се провали на теста за проверка на алкохол, което хвърли сериозни съмнения върху истинността на думите му. Другата история беше на началник-влака, който твърдеше, че се намирал между вагон едно и вагон две и гледал навън, когато мотрисата навлязла в спирката. Казваше, че не забелязал никакви деца на платформата. Третата история беше на служителя от будката за жетони, който разказваше за подозрителен мъж, който преминал през въртящата се врата след децата, но изчезнал веднага.
Вратата към коридора се отвори рязко и Марвин вкара друга количка.
— Гледката не е приятна — предупреди той.
— Мога да си представя — промърмори Лори и продължи да чете рапортите. Не бяха намерени никакви предсмъртни писма нито на платформата, нито у жертвите. От разговорите с родителите на двете деца ставаше ясно, че не са страдали от депресия. Според думите на един от близките децата били „диви и проклети, но никога не биха посегнали на себе си“.
— Отивам да докарам и другия — извика Марвин.
Тя вдигна рамене без да откъсва поглед от написаното.
Когато най-сетне свърши, извади листовете за аутопсията от папките и се приближи да види първия труп. След миг Марвин се появи с втората количка.
— Господи боже! — прошепна тя.
Ръката на първото момче бе жестоко отрязана от рамото и лежеше отстрани до торса. Главата и лицето приличаха на каша. Нямаше начин гледката да се направи по-поносима за родителите.