— Защо? Нали трябва да се опиташ да стесниш кръга от заподозрени? Пък и това засега са чисти догадки.
— Исусе Христе! Лори, мразя, когато говориш по този начин! Нека да допуснем за миг, че наистина зад т.нар. ти „серия“ стои убиец. Ако е така и ако той не е абсолютно откачен, може да е изключително опасен. Най-малката провокация може да го изкара от релси.
Марвин и Сол се върнаха в залата. Докато пренасяха труповете на двете момчета върху чакащите колички, Лори и Лу стояха безмълвни. И двамата се бяха почувствали неловко от внезапния емоционален изблик на лейтенанта. Когато вратата се затвори зад санитарите, Лу се изкашля.
— Съжалявам — каза той. — Не исках да прозвучи чак толкова ужасно. Аматьорското разследване ме плаши. Последното, което искам, е да рискуваш живота си, както го направи по време на Пол Серино и на кокаиновата афера. Разправията с психопати не е шега работа.
— Мисля, че си прав.
— Да минем на нещо по-приятно. — Лу побърза да смени темата. — Нямам търпение да те попитам как мина срещата ти с Джак снощи. Твоите момчета заровиха ли томахавките или…?
Лори не се задълбочи да му обяснява, а и неговите инстинкти вероятно му подсказваха, че не бива да настоява.
Двамата санитари вкараха в залата една количка и пренесоха обезглавения труп върху масата.
— Разбирам какво имаш предвид — каза Лори, след като погледна тялото. — Забележително чисто. — В рязък контраст с обезобразените тела на момчетата тук нямаше кръв дори на мястото на врата и китките, които бяха отрязани остро като в илюстрация на учебник по анатомия. Сол изкара количката в коридора докато Марвин прекарваше тялото през рентгена.
Двата куршума изпъкваха като бели петна върху сиво-черното поле. Едното беше със сплескана неправилна форма, а другото изглеждаше нормално. Лори посочи деформираната сачма в средата на торса.
— Предположението ми е, че тя е ударила гърба. — Пръстът й се плъзна върху деформацията по гръбначния стълб. — Бих казала, че е спряла в черния дроб. Другата е в средостението, в центъра на гръдния кош и не бих се изненадала, ако открием, че е перфорирала дъгата на аортата. Това е бил фаталният куршум.
— Прилича на деветмилиметров.
— Ще видим — каза Лори.
Тя се върна до масата и започна външния преглед. Помоли Марвин да обърне тялото, за да види входните рани, както и да ги фотографира. Но когато санитарят го направи, тя забеляза миниатюрна, сложна татуировка на октопод в долната част на гърба.
Олюля се и си пое дълбоко дъх. Наведе се напред и се улови за ръба на масата за да се задържи изправена. Беше вперила очи в татуировката.
— Д-р Монтгомъри, добре ли сте? — попита я Марвин.
Тя не помръдна. След първоначалното олюляване сега стоеше като замръзнала.
— Лори, какво стана? — попита Лу и се опита да надникне зад пластмасовата маска пред лицето й.
Тя тръсна глава за да излезе от моментната си скованост, след което отстъпи.
— Трябва да прекъсна — произнесе с висок глас. — Тази аутопсия ще трябва да почака. — След което се обърна и се насочи към вратата.
Санитарите я гледаха неразбиращо. Лу я извика, но тя не се обърна. Когато вратата се затвори, той погледна към Марвин.
— Какво става тук?
— Представа нямам — отвърна той и върна тялото в първоначалната му позиция по гръб. После се изсмя късо и безрадостно: — Никога не се е случвало преди. Може да е болна.
— По-добре да проверя — каза Лу.
Очакваше да я намери в коридора, но я нямаше. От мястото, където стоеше, се виждаше всичко до будката на портиера. Объркан от станалото, той закрачи покрай редиците с хладилни камери, където се съхраняваха труповете преди аутопсия. Когато стигна до края, забеляза Лори в хранилището — включваше батерията си да се зарежда.
— Какво става? — попита я той. — Добре ли си? Няма ли да правиш ти аутопсията?
Тя се обърна и го погледна. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Хей! Какво ти става? — Той свали маската си и съблече престилката, след което я прегърна силно.
След няколко минути той се дръпна и се взря в нея. Тя избърса очите си с ръка и изхлипа.
— Искаш ли да поговорим?
Лори кимна, но не направи опит да се освободи от прегръдката му. Пое си дълбоко дъх. Устните й трепереха.
— Успокой се.
— Боя се, че знам на кого е трупът — успя да произнесе най-сетне тя. — Това е Роджър Русо, моят приятел от „Манхатън Дженерал“.
— Мили боже! — каза Лу полусъчувствено, полураздразнено. — Сега разбираш защо ти казах, че аматьорското разследване е опасно.