— Няма проблеми. — Фил тръгна обратно към залата. Излязоха през единична врата в къс коридор и отминаха малък, задръстен с вещи офис. В края на коридора стоеше дебела дървена врата, която се отвори със силно изщракване. От вътрешността излезе студена мъгла от формалдехид на талази и легна бавно върху пода.
Лори и Джак знаеха какво трябва да представлява помещението вътре. Беше охладител, в който държаха труповете, преди да ги подложат на аутопсия.
— Жертвата е намерена в количка в дъното, покрита с чаршаф — каза Фил и посочи централната пътека — Оттук не се вижда добре. Искате ли да влезем навътре?
— Мисля, че ще се откажа. Това място ме кара да настръхвам — пое си дъх Лу.
— Изненадан съм, че тялото е било намерено толкова бързо — каза Джак. — Останалите изглеждат така сякаш висят тук от години.
Лори извъртя очи. Винаги се изненадваше от способността на Джак да се шегува с всичко.
— Убиецът не е искал тялото да бъде намерено или идентифицирано — добави тя.
— Предлагам да се качим в офиса на д-р Русо — обади се Лу.
Понеже беше събота, административният етаж бе почти пуст. Един униформен полицай, който четеше вестник, скочи при появата им. Зад него бе затворената врата на офиса на Роджър, с опъната пред нея жълта полицейска лента.
— Надявам се, че вътре не е влизал никой — обърна се Лу към униформения.
— Не и след като се обадихте сутринта, лейтенант.
Лу Солдано кимна и отмести лентата, но преди да е успял да отвори, някой го извика по име. Той се обърна и видя висок, строен мъж с вид на кинозвезда, който крачеше към него с простряна ръка. Песъчливо-русата му коса проблясваше в златно, лицето му бе загоряло, което караше сините му очи да изглеждат още по-сини. Имаше вид на човек, който сякаш току-що се е върнал от Карибите. Лу се стегна.
— Аз съм Чарлз Кели — каза мъжът и стисна силно ръката на лейтенанта — и съм президент на „Манхатън Дженерал“.
Лу се беше опитал да се свърже с него предишния ден, но му беше отказано, сякаш тази среща бе под достойнството на президента.
— Съжалявам, че не успях вчера да ви приема — продължи той. — Беше ужасен ден.
Лу кимна. Забеляза, че Чарлз хвърля погледи към Лори и Джак и побърза да му ги представи.
— Боя се, че познавам д-р Степълтън — произнесе сковано президентът.
— Добра памет — кимна Джак. — Беше преди поне осем години, когато бяхте загазили с онези опасни микроби и аз ви помогнах.
Мъжът премести очи върху Лу.
— Какво правят те тук? — Гласът му не беше особено радушен.
— Помагат ми в разследването.
Той кимна сякаш обмисляше обяснението му.
— В понеделник ще уведомя д-р Бингъм, че са били тук. Както и да е, просто исках да ви се представя, лейтенант, и да ви уверя, че съм готов да ви помогна с всичко възможно.
— Благодаря — каза Лу. — Мисля, че в момента се справяме добре.
— Има нещо, което бих искал да ви питам.
— Окей, давайте.
— С тези две убийства в рамките на толкова малко време ми се иска да ви помоля да бъдете колкото се може по-дискретен, особено за жестоките подробности, разкрити днес. Освен това бих искал да ви помоля почтително цялата информация, която ще бъде публикувана, да мине през нашия отдел „Връзки с обществеността“. Трябва да мислим за институцията и да ограничим всякакви допълнителни щети.
— Боя се, че някаква част от зловещите факти вече е стигнала до медиите — призна лейтенантът. — Нямам представа как е изтекла, но бях принуден да дам малка пресконференция. Мога да ви уверя, че не съм споменавал никакви подробности. В подобно разследване това не е желателно.
— Точно това мисля и аз — каза Чарлз, — макар и по различни причини. Във всички случаи оценяваме помощта, която можете да ни окажете при тези трудни обстоятелства. Желая ви късмет в работата!
— Благодаря, сър — кимна Лу.
Президентът на болницата се завъртя и се насочи към офиса си.
— Ама че задник! — поклати глава Джак.
— Бас ловя, че е завършил Харвард — процеди злобно лейтенантът.
— Стига — прекъсна ги Лори, — трябва да се връщам в Патологическия.
Лу отвори вратата и тримата влязоха в офиса на Роджър.
Докато Лори се колебаеше на прага, двамата мъже се отправиха директно към бюрото. Тя обходи с очи стаята. Беше неестествено да е тук, а Роджър да го няма. Беше се запознала с него само преди пет седмици и знаеше дълбоко в себе си, че не го познава достатъчно, но го харесваше и може би дори го обичаше. Бе усетила интуитивно, че е добър човек и я бе подкрепил, когато се нуждаеше от това. В известен смисъл можеше дори да се окаже, че донякъде се е възползвала от него, което я накара да изпита вина.