Офисът беше обикновен. Вътре имаше две бюра — едно в предната стая и едно във вътрешния офис на Робърт, два компютъра, две малки масички, няколко стола, шкаф за папки и две кушетки. Всичко беше под наем.
— Старият грозен шеф е в задната стая, скъпи — прошепна Ивон. — Да не вземеш да го разтревожиш, чу ли?
Нямаше намерение да тревожи Робърт. Знаеше, че нещо е станало, когато Робърт му бе позвънил. Дейвид се бе върнал в града предишната вечер, след доста дни по Западното крайбрежие и се надяваше на малка почивка.
— Сядай! — каза му Робърт, когато го видя да влиза. Седеше зад бюрото си с вдигнати в единия ъгъл крака, с ръце зад тила. Якето му беше метнато върху кушетката.
— Искаш ли кафе, скъпи? — пропя Ивон. На масата в предната стая имаше италианска кафе машина.
Той отказа с усмивка. Погледна към Робърт — седеше, присвил устни.
— Неотдавна получих няколко лоши новини — каза Робърт. — Изглежда нашата матка унгарка в Голямата ябълка не може да се контролира.
— Да не би да е застреляла някого?
— Боя се, че да — каза Робърт. — Този път е бил един от шефовете. Тази жена е заплаха. Добра е, но излага на риск цялата операция.
— Сигурен ли си, че тя го е извършила?
— Дали съм сто процента сигурен? Не! Деветдесет и девет процента? Абсолютно! Стрелбите я следват като мухи миризливо сирене. Очевидно е, че така не може да продължава и се боя, че ще се наложи да прекъснеш малката си ваканция. Ивон ти направи резервация за полета в десет и трийсет.
— Разполагам с много малко време. Оръжие?
— Ивон се погрижи и за това. Просто трябва да направиш едно отклонение, преди да влезеш в града.
— Адресът?…
— Ивон ще ти го даде. Не се тревожи, помислили сме за всичко.
Дейвид се изправи.
— Нямаш нищо против, нали? — изгледа го Робърт.
— Не, разбира се. Знаех, че това ще се случи рано или късно.
Отвън, зад мръсния прозорец на офиса на Лори денят угасна и премина в нощ, докато тя си блъскаше главата над болничните картони, надявайки се да открие още някое парченце информация. Но нищо не излезе.
Беше прегледала внимателно списъците на Роджър и бе подредила имената по реда на потенциалната им вероятност да са замесени. Продължаваше да мисли, че Наджах привлича вниманието най-силно и е най-подозрителен, но и останалите от нощната смяна й се видяха интересни, особено като се имаше предвид, че всички те имат практически неограничен достъп до пациентите. Следващият списък включваше осем лекари с отнети права през предшестващия шестмесечен период. Би й се искало да разбере, ако това е възможно, какво е направил всеки от тях, за да даде основание за такова дисциплинарно наказание.
Докато се занимаваше със списъците и картоните, си помисли дали да не се обади на Джак. Знаеше, че реакцията й е била пресилена, че трябваше да го остави да говори независимо дали щеше да й каже това, което на нея й се иска да чуе. В същото време всичко, което му бе казала, за съжаление беше истина. Уморила се беше от нерешителността му, заради която се изнесе от неговия апартамент. В крайна сметка реши да не се обажда. Щеше да е като слагане на сол в рана. По-добре да изчака до сутринта и ако той не й се обади, тогава да му позвъни.
Тя подреди картоните в две спретнати купчинки. До тях остави бележките, които си бе водила както и списъка с подобните случаи. Сложи диска с дигиталните записи най-отгоре и си погледна часовника. Седем без петнадесет. Беше време да се прибира. Можеше да си направи лека вечеря, преди да си легне. Друг е въпросът дали щеше да успее да заспи. Не й се искаше да се прибира по-рано от страх да не се депресира. Опитваше се да се занимава с нещо, за да не се връщат мислите й към смъртта на Роджър, към арогантното поведение на Джак и собствените й увеличаващи се проблеми.
Тя се отблъсна от бюрото, включи компютъра и сложи диска в него, разлиствайки страниците, докато попадна на лабораторните анализи на Сивън Люис. Разпечатката беше съвсем малка и Лори плъзна пръст надолу по колонката. Почти накрая забеляза MASNP. Погледът й се отклони хоризонтално към резултатите. В съответната графа пишеше: Позитивни MEF2A.
Лори разсеяно прокара пръсти през косата си, докато се взираше в неясното означение. Нямаше обяснение. MEF2A за нея бе точно толкова безсмислено, колкото и MASNP. Беше като за търсиш дефиниция за някаква непозната дума и да откриеш синоним, който не разбираш. Тя взе друго листче от бюрото, преписа резултата и завъртя един голям въпросителен знак след него. Остави го при другите, отблъсна назад стола и понечи да се изправи. Неочакваната болка я накара да извика и тя прехапа устни, облягайки се с две ръце върху бюрото. Спазмът в дясната част на корема трая няколко секунди, след което започна да отслабва и тя сковано седна обратно в стола, опитвайки се да не прави излишни движения.