— Какво мога да направя за вас? — попита го тя. Дори гласът й му се стори пубертетски.
След като й се представи, той извади страницата с електрокардиограмата на Собчак и я подаде.
— Ще ви оставя — каза Салвадор и изчезна нанякъде.
— Знам, че не е много — продължи Джак, посочвайки лентата с диаграмата — но се питах дали бихте могли да я коментирате.
— Ужасно къса е — въздъхна кардиоложката, докато се вглеждаше.
— Да, но това е всичко, с което разполагаме. — Джак забеляза, че косата на Шърли криволичеше, сякаш си проправя път от челото към тила й.
— И какъв е изводът?
— Добър въпрос. Нямам представа. Направена е по време на неуспешния опит за реанимиране.
Тя го погледна и Джак осъзна, че една от причините очите й да изглеждат толкова големи е невинната изненада, която излъчваха.
— Не знам какво да кажа — поклати глава Шърли. — Трябва ми повече, за да мога да съм сигурна.
— Предполагах. Но тази кардиограма е за съжаление на вече мъртъв пациент, което вие знаете. Мисълта ми е, че коментарът ви няма да навреди на пациента, дори ако направите погрешно предположение.
Тя отново впери очи в диаграмата и започна монотонно да нарежда съкращения и факти в подкрепа на хипотезата си, за които не беше и чувал.
Джак стисна зъби. Беше нечестно тази дребна млада жена да го кара да се чувства едновременно стар и глупав.
— Може би — предположи той — ще е най-добре да ограничите коментара си до нещо, което бих могъл да разбера. В смисъл, можете да ми кажете впечатлението си, без да ми съобщавате как сте стигнала до него.
— Това наистина ме навежда на определена мисъл — каза Шърли и го погледна. — Но имам една идея!
— Чудесно! И каква е тя?
— Д-р Хенри Уо, един от шефовете ми, в момента е в спешното. Беше извикан да направи ангиограма на предполагаем остър инфаркт на миокарда. Защо не отидем да му го покажете?
Джак се съгласи с удоволствие.
Вратата на асансьора се отвори и санитарят със сумтене избута количката на Лори в коридора на шестия етаж. Тя сгърчи лице от болка при раздрусването. Каквото и да й бяха дали против болка, то вече не действаше.
Макар да се чувстваше точно толкова изплашена, колкото когато напусна предишното отделение, поне се бе примирила с действителността, че не е по силите й да направи много, докато не се добере до телефона. Беше попитала санитаря къде са принадлежностите й с идеята да вземе клетъчния си телефон. За съжаление мъжът нямаше представа.
Той побутна количката към късия коридор от асансьора към сестринския пункт, осветен като фар в мрачната и почти спяща болница. Разположените на голямо разстояние по стените аплици с матови стъкла хвърляха призрачна светлина.
Санитарят ускори, но след малко спря до сестринския пункт, остави Лори в количката и се приближи до таблото. Виждаха се две сестри — едната с късо подстригана коса, а другата на конска опашка. Двете погледнаха едновременно към санитаря, когато той остави с плясък картона на Лори върху плота.
— Има пациент за вас.
Сестрата с късата коса взе картона и прочете името върху него, след което веднага се изправи.
— Е, госпожице Монтгомъри, трябва да призная, че вече се чудехме къде сте.
Санитарят се затътри обратно към асансьора, а двете сестри застанаха отстрани на носилката. Бяха облечени в бели престилки. Тази с късата коса имаше матова кожа, очи с бадемовидна форма и тесен, орлов нос. Тенът на другата беше блед, лицето й имаше широки черти, с намек за азиатски ген. Тъй като и двете бяха осветени изотзад от стенните лампи, ясно се виждаха само изпъкналостите на костите. Останалата част от лицата им тънеха в сянка. На Лори, която и без това бе вече разтревожена, и двете й се сториха зловещи.
— Трябва да използвам телефона — каза тя, местейки очи от едната към другата, като се опитваше да прецени коя е главната.
— Джаз, ще я закарам до стаята й и ще я настаня — каза жената с азиатските черти, игнорирайки молбата на Лори.
— Благодаря, Елизабет — отвърна Джаз, — но мисля лично да се погрижа за госпожица Монтгомъри.
— Сериозно? — Елизабет изглеждаше наистина изненадана.
— Хей! — обади се Лори с раздразнение. — Трябва да използвам телефона.
— Заемай се тогава — обърна се Елизабет към колежката си и тръгна обратно към стола си.
Джаз хвърли картона на Лори в носилката до краката й, мина отзад и започна да бута количката.
— Извинете! — каза Лори и се извърна назад, за да види сестрата. — Наистина ми се налага да се обадя по телефона. — Тя се присви от болката, когато колелата се затресоха надолу по дългия, тъмен коридор.