— Приятно пътуване! — прошепна Джаз. С възглавницата в дясната си ръка и спринцовка в лявата тя се наведе над леглото, защото й се стори, че Лори бе промърморила нещо. В следващия миг в стаята влетя някакъв маниак. Джаз бе слисана от внезапното нахлуване в спокойната до преди миг стая, отчасти защото бе напрегната и погълната от онова, което правеше, отчасти защото така старателно се опитваше да избягва изненадите. Тя инстинктивно направи крачка назад и в същия миг се парализира.
— Как е тя? — извика мъжът и се приближи с два скока до леглото на Лори, дишайки задъхано. От косата му се стичаха капки и обливаха челото му. Изглеждаше странно с небръснатото си лице, зачервени очи, мокри дрехи и прогизнали обувки. Облегна се с две ръце на металните перила на леглото, сякаш изтощен, но бързо се съвзе. Изглежда онова, което видя, не му хареса. Очите му се преместиха върху Джаз, която не му беше отговорила. Забеляза спринцовката и възглавницата в ръката й. Вниманието му отново се върна към Лори, която леко простена и направи слаб опит да освободи ръцете си от белезниците.
— Какво става тук? — попита Джак. Той мина от дясната страна на леглото. — Лори! — извика той и бързо улови китките й, но след това посегна към челото, за да спре неспокойното въртене на главата й. — За какво, по дяволите, са тези белезници? — От по-близо ясно се виждаше, че Лори е зле, в отчаяно състояние и вероятно агонизира. Лицето й изразяваше смесица от ужас, объркване и болка.
— Запалете осветлението! — нареди Джак. — И натиснете паник-бутона.
Джаз не каза нищо, само отстъпи още една крачка назад, смразена от неочаквания развой на събитията.
— По дяволите! — извика той като я видя, че не реагира. Гласът му отекна в спящите стени на болничната стая. Нуждаеше се от бърза помощ, но не искаше да оставя Лори сама дори за няколко секунди.
С неистов поглед и отчаян, Джак издърпа леглото от стената освободи с крак заключалките на колелата и тласна леглото напред към вратата с все сила. То получи ускорение и след малко той го забута по коридора към ярко осветения сестрински пункт.
— Помощ, помощ! — извика той. По пътя му се изпречи една злополучна санитарна количка, която бе пометена с трясък и по плочките се посипаха калъпчета сапуни и кърпи за ръце. В коридора се появиха сестри, санитари и зяпачи, привлечени от виковете и необичайния шум.
Джак се опита да намали, когато приближи сестринския пункт, но постигна само частичен успех. Леглото се блъсна в гишето и отскочи. Сега на яркото осветление можеше да види колко зле е Лори. Беше смъртно бледа и неподвижна. Очите й с разширени зеници объркано се взираха в тавана.
Джак се наведе над нея. След като установи, че не диша и няма пулс, той приближи уста към устните й. Направи й дишане „Чета в уста“ и се зае със сърдечен масаж. Няколко секунди по-късно се присъединиха и някои от сестрите. Една от тях започна да обдишва Лори, друга донесе кислородна бутилка и я прикрепи към амбулаторната чанта.
— Извикана ли е помощ? — попита Джак.
— Да, не се тревожете.
— Тогава къде са по дяволите?
— Обадихме се преди по-малко от минута, имайте търпение.
— Мътните да ги вземат! — изръмжа той през зъби. Беше задъхан от тичането, от бутането на количката и масажа. Мълчаливо се ругаеше, че е оставил Лори. Укори се, че е можел да остане и да чака пред вратата й, както се беше заканил.
Той поклати глава отчаяно.
— Колко време е нужно на хората от реанимацията за да дойдат? — Ако на Лори й се бе случило онова, което той подозираше, животът й висеше на косъм и не се знаеше какви шансове има. Беше обаче сигурен за едно: само сърдечният масаж нямаше да помогне. Тя трябваше да бъде лекувана.
Сякаш в отговор на молитвите му вратата на асансьора се отвори и количката на реанимационния екип изтрополя по бетонния под. Съпровождаха я четирима стажанти, двама мъже и две жени. Водеше ги Кейтлин Бъроус, която изглеждаше така, сякаш е учила в същото медицинско училище за надарени деца, което е посещавала и Шърли Мейранд. Ако я срещнеше на улицата Джак не би допуснал, че е завършила и гимназия, още по-малко пък, че е лекар-стажант. Мъжете също изглеждаха млади, но не бяха от лигата на Шърли или Кейтлин.
— Каква е историята? — попита Кейтлин, докато проверяваше пулса.
— Хиперкалемия — изстреля Джак.
— Доста специфична диагноза — изгледа го невярващо тя. Говореше рязко и отсечено. Може и да му изглеждаше млада, но излъчваше увереност, която се постигаше само с практика. — Откъде сте сигурни, че нивото на калия е толкова високо? Бъбречно болна ли е?