В този момент на вратата застанаха двама полицаи. Единият беше едър, набит афроамериканец, с издута от мускули униформа. Казваше се Кевин Флетчър. Другият бе една сравнително слаба испанка на име Тойя Санчес. И двамата изглеждаха неловко тук в болницата.
— Защо не вземете два стола и не седнете до вратата? — предложи им Джак. — Така ще сте сигурни, че никой няма да посмее да влезе без разрешение.
След това се обърна към Кейтлин:
— Предполагам, че има само една врата?
— Така е, да — потвърди лекарката.
Двамата полицаи се настаниха отстрани на двойната врата, а лекарката отиде да прави визитации. Той се отпусна на дивана. Замисли се какво ли трябва да означава това, че някой убива пациенти, които имат положителни маркери за болестотворни гени. Беше му пределно ясно, че обяснението за подобно злодеяние не може да е, че някой антисоциален тип се разхожда насам-натам, макар че инжектирането на калий сигурно се дължеше и на такава причина. Беше убеден, че сигурно има някакъв по-широк заговор, в който са замесени висши чиновници от „АмериКеър“. Чист пример за това как медицинската практика може да бъде извратена от превръщането й в голям бизнес. Той лично знаеше, че съществуват хора в топ-администрациите на тези огромни здравноосигурителни компании като „АмериКеър“, които до такава степен са се бюрократизирали и откъснали от първоначалната мисия на организацията, че отдавна са забравили за какво са там.
Суматохата в коридора го откъсна от мислите му. Беше пристигнала група сестри, които хихикаха и се побутваха при вида на полицаите, пред които трябваше да се легитимират, за да бъдат допуснати в отделението. Като ги гледаше как се смеят, Джак се запита дали щяха да са така безгрижни, ако знаеха какво се случва зад стените на тяхната болница. Вероятно биха се засегнали, ако им кажеха, че измежду тях има заподозрян.
Тези мисли го върнаха отново към Джасмин Ракоци. Ако тя беше виновницата, както подозираше, как би могла да бъде медицинска сестра? Струваше му се невъзможно. Как е могла да получи работа в такава престижна болница? Нямаше никакъв смисъл, особено пък идеята, че някой бюрократ, скрит дълбоко в организационната структура на „АмериКеър“ трябва да й е казвал на кого да инжектира калия.
Джак погледна стенния часовник. Беше малко след седем сутринта. Това обясняваше нашествието на сестри и лекари — едни влизаха други излизаха. Беше краят на едната смяна и началото на другата.
Той скочи от дивана. Не му беше хрумнало, че Джасмин Ракоци може да си тръгне, преди Лу да е дошъл. Ако тя беше виновницата и усещаше, че я подозира, можеше вече да е изчезнала. С няколко крачки той се озова в коридора и каза на двамата полицаи, че се качва на шестия етаж. Помоли ги, когато Лу Солдано дойде, да го изпратят при него.
Натовареният ден бе започнал. Пред асансьора чакаха най-малко десет-дванайсет души, както и санитари с колички, които караха пациенти към хирургията. Вратата на кабинката едва се затвори и хората стояха притиснати един в друг като сардели. Всички мълчаха опитвайки се да потиснат нетърпението си. Джак се надяваше да успее да хване Джасмин Ракоци преди да се е изнесла.
На отсрещната страна имаше друг асансьор, чиито врати тъкмо се затваряха. Стори му се, че мярва за миг странното й лице. Беше мимолетен образ и той завъртя рязко глава, за да погледне пак, но вратата бе плътно затворена.
За секунда се поколеба. Ако изтичаше надолу по стълбите, можеше и да успее да я хване. Ами ако грешеше и не беше Ракоци? След няколко фалстарта Джак се върна на план „А“ и тръгна към сестринския пункт. Там се виждаха четири-пет сестри, някои от които той позна. Имаше също така и един служител от охраната, който тъкмо бе дошъл да поеме смяната си.
Джак побърза да се представи и попита за Джасмин Ракоци. Охранителят, закръглен мъж с конска опашка, му каза, че Ракоци си е тръгнала точно преди две секунди, дори надникна зад Джак, за да види дали не е около асансьорите.
— Знаете ли къде е отишла? — попита Джак, осъзнавайки, че наистина я е видял. — Трябва да говоря с нея. Важно е.
— Не се прибира пеша вкъщи — отвърна мъжът. — Има страхотен черен „Хамър“. Няма да повярвате каква звукова уредба има! Веднъж беше паркирала на втория етаж на гаража, точно срещу вратата към моста за пешеходците.
— На кой етаж се слиза за изхода към пешеходния мост? — нетърпеливо попита Джак.
— На втория, разбира се. — Мъжът направи отегчена физиономия, сякаш това бе най-тъпият въпрос, който бе чувал.
Джак хукна по коридора.
Стълбището бе боядисано в металносив цвят, а самите стъпала бяха стоманени и всяка негова стъпка отекваше като барабанен екот в затвореното пространство. От бързото движение надолу по спирала и от безсънната нощ му се зави свят и когато стигна до втория етаж се олюля.