Лори благодари и напусна лабораторията. Погледна часовника си. Минаваше единадесет, а й се искаше да звънне на д-р Макгилън преди обяд. Тя се спусна по стълбите и пое по коридора към токсикологичната лаборатория. Тук атмосферата беше по-различна — вместо закачки и весело бърборене се чуваше непрекъснатото бръмчене, издавано от сложното автоматично оборудване. Огледа се и забеляза Питър Летърман, заместник директора. Добре, че беше той, а не Джон Деври, защото двамата не можеха да се понасят от времето, когато Лори отчаяно се нуждаеше от бързи резултати за серия случаи на кокаинова свръхдоза и го беше тормозила, докато не ги получи. Беше преди тринадесет години, точно когато постъпи в Патологическия център, но Джон продължаваше да се държи все така неприязнено с нея.
— Любимата ми патоложка! — възкликна Питър при влизането й. Беше слаб, рус мъж с женствени черти и почти без брада. Носеше косата си на опашка и макар да бе чукнал четиридесетте, можеше да мине за тийнейджър. — Доколкото виждам, имаш нещо за мен.
— Всъщност да — отвърна Лори. Тя му подаде торбичката и се огледа за Джон.
— Фюрерът е долу, в главната лаборатория, така че можеш да си спокойна.
— Това е щастливият ми ден.
Питър погледна шишенцата с проби:
— Каква е новината? Какво трябва да търся и защо?
— Не че очаквам да намериш нещо определено, но трябва да съм напълно сигурна, че микроскопията не показва нищо.
— Ще видя какво мога да направя.
— Оценявам го — кимна Лори и излезе. Отмина офиса на Джак, вратата беше отворена, но не се виждаха нито той, нито колегата му Чет. Сигурно и двамата бяха долу в дупката. Още с влизането в кабинета, погледът й падна върху куфара, който бе взела със себе си при напускането на апартамента на Джак. Макар да не бе забравила сутрешния сблъсък, видът на куфара я накара да се почувства неприятно. Фактът, че не бе открила нищо при аутопсията на Шон Макгилън също не допринасяше за подобряване на настроението й. Продължаваше да се чуди какво все пак бе причинило смъртта му. Как можеше един на пръв поглед здрав двадесет и осемгодишен мъж да умре просто така и дори аутопсията да не може да отговори защо. Странно, но случаят разклати леко вярата й във възможностите на съдебната патология.
Дано онази микроскопия дойде по-бързо, промърмори Лори и се стовари на стола си. Ами ако и тогава очакванията й останат излъгани? Погледът й се плъзна по ненамаляващата купчина с папки. Нейно задължение беше да съпостави всичките материали от аутопсията с резултатите от съдебните следователи, от лабораторните анализи и от останалите източници, свързани с причината и начина на смърт. Смисълът на „причина“ беше ясен, докато „начин“ отпращаше към това дали смъртта е естествена, в резултат на злополука, самоубийство или убийство и всичките му там подразделения. Понякога минаваха седмици, докато се получеха материалите. Когато това станеше, Лори правеше заключенията си за причината и начина на смърт на базата на преобладаващите доказателства, което означаваше, че трябва да е поне петдесет и един процента сигурна.
Тя извади листчето с телефонния номер на д-р Макгилън от джоба си и го разгъна върху бюрото. Макар и неохотно, тя се приготви да му се обади, за да спази обещанието си. Проблемът беше, че не знае как да съобщи, че наистина няма очевидна причина за ненавременната смърт на сина им.
Подпряла лакти на бюрото, тя се наведе напред и започна да масажира челото си, докато се взираше в Уестчестърския номер. Опита се да измисли с какви думи да облекчи болката от удара. За миг се поколеба дали да не остави тази тегоба на отговарящата за връзки с обществеността, но си напомни, че сама бе предложила да звънне на родителите на Шон. Шон. Така се казваше първото й гадже в колежа.
Шон Макензи беше колоритен студент от университета Уесли, който бе разбудил бунтарската страна на Лори. Макар да не бе грубиян, прехвърляше често границите на благоразумието с мотоциклета си, артистичната си лудост и нестандартно поведение и дори спорадична употреба на дрога. По онова време всичко това я докарваше до въодушевление, а родителите й — до пълно объркване, което беше част от атракцията. Но постоянните им раздели и събирания я накараха да сложи край на тези отношения, когато се премести в Патологическия център. А сега и отношенията й с Джак бяха под въпрос. Сигурно това я бе накарало да си спомни за Шон; живееше в града и бе станал преуспял художник, защо да не му се обади? Но бързо отхвърли идеята. Нямаше защо да се опитва да отваря Кутията на Пандора.
— Давам едно пени да ми кажеш какво мислиш — чу тя глас зад себе си.