— Такова е намерението ми — извика Джак в отговор. Някой друг ще дойде ли, или ще бъдем трима на трима?
— Миналата нощ го отложихме заради дъжда, така че сега ще пристигне цялата банда. За това се пъхай в маратонките си и домъквай белия си задник по-скоро. Иначе има да обикаляш и да се облизваш. Схващаш ли?
Джак вдигна палец. Беше схванал много добре даже. Щеше да има много повече от десет души, което означаваше, че първите десет ще играят, докато другите ще са принудени да се домогват до следващата игра. Това беше сложна система и му бе отнело няколко години, докато я проумее. Според стандартите на повечето хора, това не беше нито демократично, нито честно. Единадесетият, който дойдеше, избираше на свой ред другите четирима, които искаше да са в отбора му. На този етап редът на пристигащите вече изгубваше всякакво значение. Всъщност, понякога сред избраните попадаше и някой от изгубилия отбор поради особено добрите си качества на играч. На времето, когато Джак бе дошъл в квартала, бяха минали месеци, преди да участва в първия си мач, и то защото чак на края схвана, че просто трябва да е на игрището рано-рано.
Понеже нямаше никакво желание да стои отстрани на студа и да гледа, той натисна педалите. На тротоара метна колелото на рамо и хукна по стълбите към сградата. Заобиколи някакви големи зелени торби за боклук и отвори. От вътрешната страна се търкаляха две изоставени бутилки евтино вино. Трябваше да внимава къде стъпва, ако не искаше неприятни изненади. Апартаментът му се намираше в дъното на четвъртия етаж. Пусна колелото, докато се бореше с ключовете и след малко вече беше вътре. Събу набързо обувките, свали сакото, вратовръзката и ризата и ги метна на облегалката на дивана. Останал само по боксерки, изтича до банята да си вземе баскетболния екип, който обикновено висеше на завесата за душа, но се спря внезапно. Вместо шортите му там се мъдреха два чифта бикини на Лори. Беше забравил, че предната вечер не е играл и тя беше прибрала екипа му в килера.
Свали бикините от пластмасовата пръчка и в този момент очите му бавно се вдигнаха към огледалото. Беше сам и отпуснатото му лице отразяваше истината, която бе отбягвал целия ден: Лори нямаше да е тук, когато се върнеше след баскетбола. Нямаше да ги има обичайните остроумни закачки, смехът. Нямаше да се спуснат по Кълъмбъс авеню да хапнат в някой от многобройните ресторанти на Горен Уест Сайд. Вместо това щеше да се върне в празния апартамент, както е било през всичките онези години, след като за пръв път бе пристигнал в града. Тогава бе потискащо и сега щеше да е същото.
— Ей, баскетболен кош такъв! — присмя се той на отражението си. После наведе очи към бикините, изпълнен със смесени чувства, включително гняв към себе си и към Лори. Понякога животът изглеждаше толкова сложен.
Отправи се към спалнята и отвори едно от опразнените чекмеджета, което Лори бе използвала, и остави бельото вътре. После поклати глава и отиде да вземе екипа си.
За свое облекчение се появи на игрището, преди да са се събрали първите десетима и Уорън го избра в своя отбор. Джак започна да загрява. Смяташе, че е готов, когато след няколко минути играта започна, но се оказа, че не е. Играеше лошо и допринесе за загубата. Уорън и Джак, заедно с останалите от отбора, бяха изхвърлени отстрани, треперейки на студа. Никой от тях не се радваше.
— Човече, беше пълен боклук! — обърна се Уорън към Джак. — Направо ни закла. К’во става, бе?
Джак поклати глава.
— Предполагам, че съм разсеян. Лори иска да се жени и да има деца.
Уорън я познаваше. През изминалите няколко години той и гаджето му, Натали, се срещаха с Джак и Лори почти всяка седмица. Бяха направили дори съвместно пътуване до Африка преди време.
— Значи мацката ти иска да се жени и да има деца? — повтори Уорън иронично. — Хей, човече, кажи по-добре нещо ново. И аз имам същия проблем, но да си ме видял да хвърлям проклетата топка встрани или да пропусна хубав пас? Я се стегни! Пък и не ме гледай мен. Мисля, че трябва да си подредиш приоритетите, ако схващаш какво ти казвам.
Джак кимна. Уорън беше прав, но не по начина, по който предполагаше. Лошото беше, че Джак не знаеше дали е способен да подреди проклетите приоритети, тъй като не знаеше какви са те.
Лори подпря с глезен вратата на асансьора, докато се опитваше да изнесе куфара си на петия етаж. Изискваше се известно усилие, тъй като нивото на етажа беше няколко инча по-високо от кабинката на асансьора. Тя излезе и пусна вратата с облекчение. Добре, че куфарът й беше с колелца, защото сега й се струваше, че е станал по-тежък. Знаеше, че се дължи на купищата козметика, шампоани, балсами и тоалетни млека, които бе пренесла в апартамента на Джак. Въздъхна. Сега трябваше да се върне за торбата със зеленчуци.