Дарлин въздъхна с облекчение. Помисли си, че това е една от причините да не обича болниците. Няколко минути по-късно те се върнаха и докато санитарката се занимаваше с подлогата, сестрата предложи на Дарлин сънотворно и малка картонена чаша с вода.
— Мисля, че не е необходимо — отвърна Дарлин. С всичките тези опиати през целия ден се чувстваше като отнесена.
— Изпий го — настоя сестрата — Докторът го предписа.
Дарлин я погледна. Не можеше да каже дали изражението й е нагло, отегчено или презрително. Но каквото и да беше, изглеждаше неестествено. Това я накара да се запита защо тази жена е станала сестра. Дарлин взе таблетката и я глътна с малко вода, след което върна чашата на сестрата.
— Можете да сте малко по-мила — посъветва я тя.
— Хората получават това, което заслужават — отвърна младата жена, взе чашата и я смачка в ръката си. — Ще мина по-късно да видя как си.
Не си прави труда, помисли си Дарлин, но не каза нищо. Вместо това само кимна, докато вратата се затваряше. След като усети що за характер е, не й се искаше да я настройва още повече срещу себе си. С този привързан към апарата крак и болката при всяко мръдване на коляното бе напълно зависима от болничния персонал.
Дарлин увеличи дозата обезболяващо, за да потисне приличното на зъбобол притеснение след понесеното изпитание. Скоро се усети спокойна и отнесена. Емоциите, предизвикани от влизането на сестрата и санитарката избледняха напълно. Важното беше, че операцията е минала. Тревогите и страхът от предишната вечер бяха зад нея. Сега бе на път да се възстанови и според доктора щеше да е в състояние да играе тенис само след шест месеца.
Без да усеща прехода, Дарлин потъна в дълбок, лишен от сънища, наркотичен сън. Не осъзнаваше, че времето минава, докато бе грубо издърпана в реалността от изгаряща болка в лявата ръка. Стонът излетя от устните й в мига, в който отвори очи. Телевизорът беше изключен, стаята изглеждаше мътна осветявана от единствената нощна лампа със слаба крушка близо до пода. За един миг изпита объркване, но бързо осъзна къде се намира. Болката сега се разпространяваше в рамото й и тя се пресегна към бутона за повикване. Но не го достигна. Вместо това усети, че една ръка я стисва за китката. С разширени от ужас очи видя бяла фигура, застанала до леглото, с лице, скрито в сянка. Отвори уста да каже нещо, но думите й залепнаха в гърлото. Стаята се замъгли и започна да се върти, преди да усети, че пропада от светлината в тъмното.
6.
— Шели, отвори очи! — извика Лори. — Спри! — За неин ужас брат й тичаше с пълна сила към едно застояло езеро, крайбрежните води, на което тънеха в тиня, способна да погълне и слон. Не можеше да повярва. Беше го предупредила за опасността, но той не я бе чул. — Шели, спри! — извика тя отново колкото й глас държи.
Изпълнена с отчаяние от безсилието пред лицето на надвисналата бедна, Лори хукна. Макар да знаеше, че нищо не може да стори, когато Шели скочи в тинята, не можеше просто да стои и да чака трагедията, без да се опита да направи нещо. Докато тичаше, тя трескаво се оглеждаше за дълъг прът, който можеше да протегне към брат си, за да го издърпа, но наоколо нямаше нищо, освен камъни.
После внезапно Шели спря на десетина стъпки от тинята. Обърна се и я погледна. Усмихваше се с подигравателно изражение, както когато бяха деца.
Лори с облекчение спря. Не знаеше дали трябва да е благодарна или ядосана. Преди да е казала нещо, брат й се обърна и лудешки се втурна напред към нещастието.
— Не! — извика тя. Но в този миг той стигна до езерото и продължи да тича навътре, докато краката му безпомощно бяха всмукани от тинята. Той отново се обърна, но сега усмивката му я нямаше. На мястото й се бе изписал ужас. Протегна ръце към нея, която стоеше съвсем на края на пясъка. Тя за пореден път се огледа за нещо, което можеше да му подаде, за да се хване, но нямаше нищо. Бързо и безмилостно брат й потъваше, обърнал молещи очи към нея, докато накрая изчезна. Остана само ръката му, която се опитваше да се задържи за въздуха, но и тя скоро се скри, погълната от ямата.
Лори седна и свали краката си на пода. Чувстваше се ужасно. Предната нощ бе стояла до късно, чистейки с някаква натрапчива мания апартамента си, независимо, че бе изтощена до смърт. Знаеше, че е глупаво да го прави, но то имаше своята терапевтична стойност. Паяжината, както в буквален, така и в преносен смисъл, трябваше да бъде изчистена. Не можеше да повярва колко много се бе променил животът й за четиридесет и осем часа. Макар и да знаеше, че приятелството й с Джак ще остане силно, интимните им отношения вероятно бяха приключили. Трябваше да бъде реалистка за своите нужди и за неговия характер. И като връх на всичко дойдоха грижата за майка й и тревогите за нейното собствено здраве.