Лори се изправи, отиде в малката баня и пусна душа; не след дълго беше готова и се зае да си сложи лек грим, както правеше от години. Той се ограничаваше до слаб руж на бузите, очна линия и червило в естествен цвят. Погледна се в огледалото, но не остана доволна. Изглеждаше уморена и напрегната, независимо от усилията й да го скрие, и дори допълнителният руж не помогна.
До този момент винаги е била здрава и приемаше здравето за даденост, с изключение на краткия период на булимия в гимназията. Заплахата да носи маркер за мутация на BRCA1 внезапно промени всичко по драматичен начин. Идеята, че във всяка една от милиардните клетки вътре в нея може да се спотайва генетичен заговор, бе ужасна. Макар да се бе надявала проучването от предишната вечер да я успокои, това не бе станало. Сега знаеше много повече за BRCA1 от научна гледна точка; всъщност бе наясно, че нормалният ген функционира като туморо-подтискащ ген, но че в мутиралата си форма действа по обратния начин.
За съжаление информацията не й помогна особено, когато отнесе нещата към себе си, особено когато ги свърза с желанието си да има деца. Профилактичното отстраняване на гърдите бе достатъчно лошо, но изрязването на яйчниците беше далеч по-неприятно: беше си чиста кастрация. За неин ужас бе научила, че ако има маркер за BRCA1, съществува вероятност не само да развие рак на гърдата преди навършване на осемдесетата си година, но и на яйчниците! С други думи, биологичният й часовник цъкаше дори по-силно и по-бързо, отколкото тя си мислеше.
Беше много потискащо, особено в комбинация с изтощението заради липсата на сън. Въпросът беше дали трябва да се тества за наличие на маркер. Тя не знаеше. Определено не би се съгласила да изрежат яйчниците й, поне не и докато не е родила дете. А гърдите? Не мислеше, че е убедена в това, така че защо тогава бе нужно да си прави изобщо тест? Според нея точно тази безизходица беше истинският проблем в модерното генетично тестване: или болестта е нелечима, или лечението е твърде ужасяващо.
След бърза закуска с мюсли и плодове тя излезе от апартамента си само петнайсет минути по-късно, отколкото възнамеряваше. Госпожа Енглър не я разочарова. Тя изтрака с вратата като по даден знак и изгледа Лори със зачервените си очи, докато Лори многократно натискаше бутона на асансьора с надеждата да слезе по-скоро. Усмихна се и махна с ръка на жената, но не получи друг отговор, освен изтракването на веригата на вратата.
Движението по Първо авеню беше спокойно. Бе по-студено, отколкото през предишните няколко дни, но тя не се и опита да хване такси. С палто, закопчано до брадичката, се чувстваше достатъчно добре. За нея Ню Йорк притежаваше динамизъм като никое друго място на планетата и проблемите й милостиво дадоха почивка на уморения й мозък. На тяхно място изплуваха мислите за случая Макгилън и надеждата, че ще получи слайдове от Морийн и рапорт от Питър. Какви ли случаи я очакваха днес?
Тя влезе в Патологическия център през централния вход. За разлика от предишната сутрин, приемната бе пуста. Административната зона отляво — също. Поздрави Марлин Уилсън, жената на рецепцията, която се наслаждаваше на спокойствието и прелистваше сутрешния вестник, и се насочи към офиса си.
Двама от по-възрастните медицински следователи седяха в кафяви пластмасови столове, потънали в дълбок разговор. Забеляза, че Вини Амендола не е на обичайното си място, скрит зад вестника. Тя се приближи към бюрото, където Рива разглеждаше пристигналите през нощта случаи. Колежката й вдигна глава и я погледна над очилата си.
— Успя ли да се наспиш тази нощ? — попита тя.
— Не кой знае колко — смутолеви Лори. — Чистих апартамента почти до два.
— По това време съм била тук — разбиращо се усмихна Рива. — Какво стана в болницата?
Лори й разказа за посещението си и че майка й се оправя, но не спомена проблема с BRCA1.
— Джак вече е долу в дупката — подхвърли Рива.
— Досетих се, след като не забелязах Вини, надвесен над спортната страница.
Рива поклати глава:
— Джак вече беше тук, ровеше около случаите, когато аз дойдох преди шест и половина. Твърде рано, за да е на работа по това време. Направо трогателно. Казах му, че трябва да си гледа живота.
Лори се засмя.
— Сигурно е бил страхотен разговор!
— Споменах му за майка ти, защото ме попита къде си била вчера следобед. Явно се е отбил в офиса ни точно когато си тръгнала към болницата, а аз съм отишла да говоря с Калвин.