— Какво ще кажеш да си ти? — предложи Лори. — Приемаш ли нови пациенти?
— За мен ще бъде чест — усмихна се Сю. — Но сигурна ли си, че ще се чувстваш удобно, ако аз съм ти лекар?
— Напълно. Трябва освен това да си сменя гинеколога.
— Мога да ти помогна за това. Имаме няколко страхотни специалисти, включително жената, при която аз ходя. Експедитивна, внимателна и си разбира от работата.
— Звучи добре като препоръка. Но да не бързаме; остават ми още шест месеца до задължителния преглед.
— Може и да е така, но ми се струва, че от сега трябва да задвижим нещата. Жената, за която ти говоря, е страшно известна и се чака по около пет-шест месеца за да те приеме за първи път. Толкова е добра.
— Действай тогава.
Няколко минути продължиха да се хранят без да говорят. Лори бе тази, която наруши мълчанието:
— Има и нещо друго, за което ми се иска да поговорим.
— О? Разказвай тогава — Сю остави чашата с чай.
— Исках да поговорим за СВСВ.
Лицето на Сю изразяваше пълно объркване.
— Какво, по дяволите, е СВСВ?
Лори се разсмя.
— Току-що го измислих. Чувала си за синдрома на внезапната детска смъртност, нали?
— Разбира се. Че кой не е?
— Е, аз изфабрикувах СВСВ за синдрома на внезапната смъртност при възрастните, нещо, което се случва напоследък в „Манхатън Дженерал“.
— Моля? Ще се наложи да ми обясниш по-подробно.
Лори се наведе напред.
— Преди това трябва да ти кажа, че никой не бива да разбира, че информацията идва от мен. Казах на нашия заместник-шеф да предупреди някого от тукашните началници, но него вятър го вее, побесня и каза, че това са спекулации без никакво доказателство, и освен това щяло да навреди на реномето на болницата. Имам чувството, че провеждам на сляпо животоспасяваща процедура чиято стойност бързо ще се докаже.
След тези думи тя се облегна в стола си и се разсмя.
— Боже, май започвам да ставам мелодраматична! Истината е, че наистина нямам категорични доказателства за онова, за което ти говоря, и то главно защото не разполагам с последните резултати по случаите. Дори нямам копия от болничните им картони. Но съм напълно сигурна и някой трябва да знае — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Този тип медицинска политика направо ме изкарва от релси. Това е една от ней-неприятните страни в работата ми.
— Успя да събудиш любопитството ми. Хайде! Изплюй камъчето.
Лори отново се приведе напред и понижавайки глас, започна да разказва историята последователно. Тръгна от Макгилън, премина през двата случая, аутопсирани от Кевин и Джордж и завърши с тазсутрешната аутопсия. Каза за вентрикуларната фибрилация, както и това, че не е открита никаква патология и че шансовете това да е случайно съвпадение се равняват на шансовете слънцето да не изгрее на другата сутрин.
— Какво всъщност ми казваш? — несигурно попита Сю.
— Ами… — заекна Лори. Понеже се познаваха достатъчно добре, знаеше, че онова, което се канеше да каже, щеше да прозвучи като плесница през лицето на приятелката й. — Макар да допускам, че все пак съществува минимален шанс причината за всичките тези смъртни случаи да е нещастен случай под формата на закъсняло анестетично усложнение или може би неочакван страничен ефект от лекарство, искрено се съмнявам. И когато казвам „минимален“, имам предвид безкрайно малък, защото нашите токсикологични резултати излязоха отрицателни. С две думи — тревожи ме вероятността да става дума за убийства.
В продължение на няколко минути и двете мълчаха. Лори остави информацията да стигне до съзнанието на приятелката й. Знаеше, че Сю е с бърз ум и освен това е патриот на тема „Манхатън Дженерал“. Целият й трудов стаж до този момент бе минал между тези стени.
Накрая Сю прочисти гърлото си. Беше ясно, че последните думи я бяха разтревожили.
— Нека да го обобщя: ти мислиш, че някакъв безмилостен косач броди наоколо и покосява нощем пациентите ни?
— В известен смисъл, да. За което съжалявам. Моля те само преди да отхвърлиш идеята да си спомниш за всичките онези случаи по новините преди няколко години, когато умопомрачени здравни работници бяха убивали поверените им пациенти. Спомняш си, нали?
— Разбира се, че си спомням — кимна Сю, видимо обидена от сравнението. Тя изправи гръб в стола си: — Но ние не сме в частна болница и персоналът ни не се състои от уличници. Говорим за голям медицински център с многостепенен контрол. И искаш да кажеш, че всичките тези пациенти, които ми описваш, не са били лежащо-болни или на прага на смъртта.
Лори потръпна.
— Трудно е да се спори с фактите, които имаме, но няма обяснение за смъртта на четиримата пациенти. И доколкото си спомням, последните няколко институции, замесени в тези серийни убийства бяха високо уважавани и почитани. Още по-голяма трагедия е, че продължиха толкова дълго.