Смутена от последните му думи, тя се отпусна в стола.
— Трябва да призная, че имам скрит мотив да съм толкова неестествено бърз, що се касае до личните въпроси. Ако ми позволите, бих искал да ви попитам нещо лично. Сю ми спомена, че сте неомъжена и необвързана. Вярно ли е?
Лори усети, че дланите й овлажняват. Беше ли необвързана? Настойчивостта на един толкова привлекателен, интересен мъж, който очаква отговор, накара пулса й да се учести. Не знаеше какво да каже.
Роджър се наведе напред и наклони глава като се опитваше да надникне в очите й. Тя сведе поглед объркана.
— Извинявам се, ако съм ви разстроил — каза той.
Лори се изправи, пое си дълбоко дъх и се усмихна измъчено.
— Не сте ме разстроили — излъга тя. — Просто не очаквах подобни въпроси, особено след като съм дошла с такава потенциално самоубийствена мисия тук, в „Манхатън Дженерал“.
— Тогава ще се радвам да ми отговорите — настоя той.
Лори отново се усмихна, повече на себе си. Отново се държеше като тийнейджърка.
— Неомъжена съм и предимно необвързана.
— Предимно? Интересен избор на наречие, но ще го приема за абсолютна истина, тъй като ние всички сме в някаква степен обвързани, нали така? В града ли живеете?
Споменът за миниатюрния й апартамент с неговия западнал вход проблесна в съзнанието й.
— Да, имам апартамент в центъра. — След това, за да звучи по-добре, добави: — Недалеч от Греймърси парк.
— Добре звучи.
— А вие?
— В града съм малко повече от три месеца затова не бях сигурен къде напоследък е добре да се настани човек. Преди година държах апартамент под наем в Горен Уест Сайд — по-точно Седемдесета улица. Харесвам го. Близо е до новия спортен Ел Ей клуб, до музея и Линкълн център, плюс това паркът е под носа ми.
— Добре звучи — каза Лори. Тя и Джак често ходеха в ресторантите в този район през последните няколко години.
— Последният ми въпрос е дали ще се съгласите да вечеряте с мен днес.
Лори се усмихна вътрешно на афоризма „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне“, който й хрумна в момента. През последните години постепенно бе осъзнала колко много цени решителността, нещо, което определено липсваше на Джак в личния живот. Роджър, от друга страна, изглеждаше пълната му противоположност. Дори по време на тази кратка среща тя усети цялата му личност, въплътена в маниера му на разговор.
— Не е нужно да е късно вечерта — добави той, когато я видя, че се колебае. — Можете вие да изберете ресторанта някъде близо до вас.
— Какво ще кажете да е през уикенда? Ще съм свободна.
— Може да мине за бонус, ако се забавлявате днес — каза Роджър разпалено, приемайки предложението на Лори за положителен отговор. — Боя се, че трябва да настоявам за тази вечер, стига, разбира се, да сте свободна. Това ви дава възможност за измъкване, тъй като винаги можете да кажете, че сте заета. Но се надявам да не сте. Трябва да призная веднага, че не ми се е случвало да се чувствам поразен от интересна, изискана жена в този град и очакванията ми никога не са били толкова големи.
Лори беше поласкана от настойчивостта му, особено сравнена с нерешителността на Джак и като се имаше предвид, че Сю я беше представила, не виждаше причина да не приеме.
— Добре — каза тя. — Да се срещнем!
— Страхотно! Къде? Или предпочитате аз да предложа?
— Какво ще кажете за ресторанта „Фиама“ в Сохо? — усмихна се Лори. Искаше да избегне местата където бяха ходили с Джак, макар вероятността да се натъкнат на него да беше малка. — Ще се обадя и ще направя резервация.
— Идеално. Да мина ли да ви взема от къщи?
— По-добре да се видим направо в ресторанта — каза Лори, като си представи как госпожа Енглър подава глава от вратата си и ги оглежда с бледите си очи. Не й се искаше да подлага Роджър на това. Не и на този етап.
Петнайсет минути по-късно тя излезе от „Манхатън Дженерал“ с енергични, пружиниращи стъпки. Беше едновременно изненадана и ужасена от чувството, напомнящо безразсъдно младежко увлечение. Приличаше на възбуда, каквато не бе изпитвала от девети клас в девическата гимназия „Лангли“. Знаеше от опит, че чувствата бяха преждевременни и че сигурно не биха издържали изпитанията на времето, но не я беше грижа. Щеше да се наслаждава на еуфорията, докато траеше. Тя заслужаваше, дявол да го вземе!
Спря на тротоара и погледна часовника си. Тъй като имаше време, а и Университетската болница беше наблизо, реши да направи едно бързо посещение на майка си, преди да се върне в Патологическия център.