8.
Пет седмици по-късно.
Джасмин Ракоци беше почти сигурна, че на покрива на разрушената сграда от дясната й страна се намират най-малко двама снайперисти. Право напред имаше открито пространство от не повече от петнайсетина стъпки към сграда, по-висока от позицията на снайперистите. Планът й беше прост: да се затича, да влезе в сградата и след това да тръгне към покрива. По този начин можеше да ликвидира снайперистите и после да навлезе по-дълбоко в опустошения град, за да изпълни мисията си.
Тя потри ръце, предчувствайки вълнението от дързостта да пресече откритото пространство и се приготви. Сърцето й биеше лудо, дишането й беше бързо и плитко. Като извика на помощ военната си подготовка, успя да възвърне хладнокръвието си, пое си дълбоко дъх и направи движението.
За съжаление, нещата не потръгнаха както ги беше планирала. На половината път, точно когато бе съвсем незащитена, тя се поколеба, улавяйки с периферното си зрение нещо, което привлече вниманието й. Резултатът беше предвидим. Беше улучена, което означаваше, че не може да продължи нататък.
Като пусна няколко ругатни, научени във флота, Джаз се облегна назад, дръпна ръце от клавиатурата и разтърка енергично лицето си. Беше се концентрирала вътрешно, докато играеше компютърната игра „Повелята на дълга“. Справяше се фантастично до това последно поражение, което означаваше, че трябва да започне отново. Целта беше да завършва прогресивно усложняващи се мисии и да бъде допусната да достигне до нивото командир на танк. Сега това нямаше да стане. Поне не тази нощ.
Тя отпусна ръце и погледна към екрана на лаптопа, за да види какво я беше объркало. Беше малко, мигащо прозорче, което се появяваше при получаването на съобщение. Като си представяше, че ще се ядоса още повече, ако намери някоя тъпа порно покана или реклама за виагра, тя кликна с мишката. За нейна радост се оказа съобщение от господин Боб!
Тръпка на възбуда мина по гърба й. Не беше се чувала с господин Боб повече от месец и започваше да си мисли, че операция „Пресяване“ е завършила. През последната седмица се беше депресирала до такава степен, че се изкушаваше да използва телефонния номер за извънредни случаи, който господин Боб й беше дал, макар да бе обяснил кристално ясно, че номерът е за извънредни случаи от нейна страна. И понеже случаят практически не бе такъв, тя се въздържа, но тъй като дните се точеха тягостно и тя се обезсърчаваше все повече, започна да свиква с идеята. Беше стигнала до точката, след която може би трябваше да напусне „Манхатън Дженерал“ — болницата, в която господин Боб специално я бе накарал да започне работа.
Причината да мисли за напускане беше, че отношенията й с дежурната нощна смяна сестра, Сюзан Чапман, се бяха влошили невъобразимо, както впрочем и с останалата част от персонала. Джаз бе стигнала до извода, че нощната смяна е мястото, където сестринската некомпетентност остава скрита за света. Нямаше представа как Сюзан изобщо се е добрала до позиция да отговаря за нещо, още по-малко в хирургическото отделение на „Дженерал“. Не стига, че беше кръгла нула, но можеше да бъде и гадна — непрекъснато нареждаше на Джаз да направи ту едно, ту друго и все се заяждаше с нея, особено когато влезеше в задната стаичка да опъне крака и да прочете някое списание.
Най-лошо от всичко беше, че Сюзан винаги й възлагаше подчертано неприятните случаи, оставяйки за другите сестри по-леките. Дори се беше осмелила да я нахока, че си пъхала носа където не трябва и да попита защо Джаз ходи често до акушерското отделение, когато трябва да е на обяд. Сестрата в акушерското се била оплакала.
Джаз си затрая тогава и се въздържа от изкушението да я наругае както заслужава или, още по-добре, да я проследи до вкъщи и да използва Глока, като се отърве от нея веднъж завинаги. Вместо това трябваше да измисля обяснението, че иска да продължи образованието си… Дрън-дрън. Пълни глупости, но изглежда свършиха работа, поне засега. Проблемът беше, че се налагаше Джаз да ходи до акушерското и неврохирургията почти всяка нощ, тъй като това беше единственият начин да научава какво става в тези отделения. Макар да нямаше никакви пациенти за наказване, тя продължи да съобщава за неблагоприятните резултати, каквито имаше най-често в акушерското отделение, свързани с наркоманки, които раждаха увредени бебета. За съжаление, това не беше толкова предизвикателно и забавно, пък и парите не можеха да се сравняват с плащането за наказване на пациенти.
Сдържайки дъх, Джаз отвори имейла на господин Боб.
— Да! — извика тя и разсече въздуха над главата си с две ръце като професионален колоездач, спечелил етап от голямо състезание. Имейлът съдържаше просто името, Стивън Люис, което означаваше, че Джаз получава друга мисия! Разбирателството със Сюзан Чапман и останалите некадърници нямаше да е по-лесно, но поне имаше причина.