Лори остави телефонната слушалка. Затвори очи и се наведе над бюрото, прокарвайки пръсти през косата си. Всичките ужасни последици от това да носи гена на BRCA1 нахлуха в съзнанието й заедно с една тръпчива нотка на тъга. Онова, което я тревожеше бе потвърждаването на предстоящата нужда да вземе тъй нареченото крайно решение, решение, което елиминираше опциите, точно както и възможностите да има деца.
— Чук, чук — произнесе един глас.
Тя вдигна глава и очите й срещнаха усмихнатото лице на детектив лейтенант Лу Солдано. Изглеждаше особено спретнат с чистата си изгладена риза и нова вратовръзка.
— Здрасти, Лор — поздрави я той мило. Лор я наричаше синът на Лу, Джо, когато преди години се срещаха. По онова време момчето беше петгодишно. Сега бе седемнайсетгодишен младеж.
Лори и Лу не се бяха карали, просто и двамата бяха разбрали, че романтичните отношения не са най-подходящите. Вместо любовен роман, през годините помежду им се бе развило близко приятелство.
— Какво става? — попита Лу. Тя понечи да отговори, но вместо това очите й се напълниха със сълзи.
— Хей, стига! Кажи ми какво става тук?
Лори поклати глава. Очите й още бяха пълни с влага, но се бе овладяла. Тя изтри бузите си и се усмихна слабо.
— Съжалявам.
— Съжаляваш? За какво говориш? Няма нищо, за което да съжаляваш. Хайде! Кажи ми какви си ги надробила? Чакай, чакай, мисля, че се сещам.
— Сещаш се? — вдигна вежди Лори. Тя отвори едно чекмедже и измъкна салфетка за да попие очите си. След като се съвзе, вдигна поглед към Лу. — Кое те кара да мислиш, че знаеш какво ме тревожи?
— Познавам те от години: теб и Джак. Знам също така, че сте се разделили. Мисля, че това не е тайна.
Лори понечи да възрази, но той свали ръката си от рамото й и й помогна да се изправи, след което я прегърна.
— Знам, че не е моя работа, но не ми е безразлично какво става с вас двамата. Знам, че се срещаш с някакъв друг лекар, но смятам, че нещата между вас с Джак ще се оправят. И двамата означавате много един за друг.
Лори не се сдържа и се усмихна. Погледна Лу. Този мъж беше истинско съкровище. Навремето, когато тя и Джак станаха гаджета, беше убедена, че той ще ревнува, тъй като тримата се бяха сприятелили. Но той ги подкрепяше от самото начало.
— Благодаря ти за всичко — каза тя. Щом искаше да си мисли, че сълзите й са емоционален изблик в резултат на отношенията й с Джак, още по-добре. Последното, от което се нуждаеше бе да обсъжда здравословния си проблем с Лу.
— Знам със сигурност, че срещите ти с онзи доктор направо побъркват Джак.
— Наистина ли? Изненадана съм. Не съм мислила, че на Джак му пука за нещо или за някого.
— Как можа да го кажеш? Забрави ли, когато се беше сгодила за онзи дилър на оръжие, Съдерланд? Джак превъртя тогава.
— Само защото и двамата смятахте, че не е правилният мъж за мен, и бяхте прави. Не мисля, че е било ревност от страна на Джак.
— Запомни думите ми: беше си чиста ревност.
— Е, ще видим какво можем да направим. Бих искала да поговоря с Джак, стига да ми даде тази възможност.
— Да ти даде възможност? — Лу изглеждаше объркан. — Стига бе, ще го хвана за ушите и ще го домъкна тук, ако трябва.
— Не вярвам това да помогне много — усмихна се слабо Лори. — Но на какво дължа все пак това сутрешно посещение от твоя страна, особено в този официален вид? Сигурна съм, че не си дошъл като адвокат на Джак.
— По дяволите, така е. — Той се изправи в стола си. — Имам проблем и ми трябва помощ.
— Цялата съм слух.
— Причината да съм толкова объркан е, че трябваше да ходя в Джърси с Майкъл О’Рурк, моя капитан. За съжаление, сестрата на жена му е била убита тази сутрин тук в града и се наложи да отидем да съобщим на съпруга. Не е нужно да казвам, но идвам с едно подозрение. Тялото вече е долу, в хладилника. Това, което бих искал е ти или Джак да поемете аутопсията. Но както виждам, ти вече свикна с такива внезапни случаи.
— Боже! Съжалявам, Лу, но сега не мога да го направя. Ако можеш да изчакаш до следобяд, няма проблем, тогава.
— Колко време?
— И аз не знам точно. Имам една среща в „Манхатън Дженерал“.
— Сериозно? — каза той с крива усмивка. — Точно там е била нападната жената, за която ти говоря: на паркинга.
— Ужасно. В болницата ли е работела?
— Да, от години. Беше главна сестра, нощна смяна. Влязла в колата си сутринта, за да се прибере вкъщи. Тъжна картинка — има две малки деца, на десет и на единадесет години.
— Ограбена, изнасилена или и двете?
— Само ограбена, или поне така изглежда. Кредитните й карти са разхвърляни из колата. Съпругът й предполага, че е имала около петдесетачка в портмонето, заради което се е простила с живота си.