— Ха! — възкликна Джак невярващо и наклони глава назад, за да върже вратовръзката си.
Лу избягна да срещне погледа си с неговия, тъй като добре знаеше, че бе сложил в устата на Лори думи, които тя не е изричала. Побърза да измъкне якето си от гардероба и да го облече.
Джак го гледаше. Най-сетне Лу вдигна поглед.
— Нещо не ми се вярва, че иска да оправяме отношенията си, след като преди две седмици дори не пожела да излезем и да говорим служебно. Опитвах се да я накарам да се срещнем в продължение на дни, но тя ми отказваше всеки път. Веднъж щяла да ходи на симфоничен концерт, друг път — на музей или балет или на не знам какво културно събитие. Мисля, че ангажиментът й към този човек е сериозен и просто не иска да излиза с другиго. — Той нервно прокара пръсти през косата си.
— Може би трябва да опиташ отново — посъветва го Лу. Той чувстваше, че трябва да действа деликатно. — Както й казах, вие двамата сте един за друг.
— Ще помисля — отвърна Джак уклончиво. — Скоро не съм се самоунижавал.
— Тя спомена пред мен за серията подозрителни случаи в „Дженерал“. Каза ми, че сте говорили, но смяташ, че се е побъркала. Така ли е?
— Е, малко е пресилила. Просто се изхвърля с тези четири случая.
— Шест! Днес има още два.
— Шегуваш ли се?
— Тя ми го каза. Освен това призна, че може би идеята за серийния убиец е просто начин да отклони вниманието си.
— Точно така ли го каза?
— Честна скаутска!
Джак поклати глава изненадано.
— Бих казал, че това е приемливо допускане, като се има предвид, че токсикологичните резултати са отрицателни. Впечатляваща самокритичност.
Мартенското слънце продължаваше дневния си ход в южното небе. Сноп ярка светлина внезапно проби носещите се плавно облаци и нахлу през прозореца на кафенето в „Манхатън Дженерал“. Приличаше на лазерен лъч и Лори заслони очите си с ръка. Д-р Сюзан Пасеро, седнала срещу нея с гръб към стъклото, за миг се превърна в лишен от черти силует, изрязан на фона на ярката светлина.
С ръка над веждите, Лори погледна към подноса пред себе си. Едва бе докоснала храната. Макар нещата, които избра, да изглеждаха апетитно, още щом седна, осъзна, че изобщо не е гладна. Липсата на апетит не бе обичайна за нея. Обясняваше си го със стреса от предстоящата среща със социалната работничка и неминуемите новини, които щеше да научи. В известен смисъл се чувстваше унизена.
Когато пристигна преди четирийсет минути, първо отиде в офиса на Роджър, но него го нямаше. Една от секретарките й каза, че е на разговор с президента на болницата. Тогава потърси Сюзан, за да обядват заедно.
— Това, че са ти се обадили от генетичната лаборатория не означава непременно, че тестът е положителен — успокояваше я Сю.
— О, стига — прекъсна я Лори. — Просто исках да ми го каже направо.
— Всъщност по закон не са длъжни да ти го съобщават по телефона. Според новите наредби даването на лична здравна информация по телефона не се препоръчва. Лаборантите никога не могат да са напълно сигурни с кого разговарят. Могат да дадат информация на погрешен човек, което новият закон цели да избегне.
— Защо просто не ми изпратят резултатите? — попита Лори. — Ти официално си личният ми лекар.
— Практически не бях, когато тестът е бил възложен. Но ти си права. Би трябвало да знам. Макар, че не съм изненадана. Вършат си работата. Да ти кажа истината, учудва ме, че преди да ти вземат кръв не са те накарали да говориш с някого от специално подготвените им специалисти. Не е нужно да си ракетен специалист, за да предположиш, че генетичното изследване може да те извади от равновесие независимо от резултатите.
На мен ли го казваш, помисли си Лори.
— Какво, не ти ли харесва храната? — изгледа я Сю. — Почти не си я докоснала. Трябва ли да се заема лично?
Лори се засмя и махна оправдателно с ръка. Призна си, че изобщо не й се яде след всичко, което й се случва.
— Слушай — каза Сю със сериозен тон: — Ако излезе, че тестът е положителен, което явно очакваш, искам веднага да дойдеш в клиниката за да те изпратя на преглед при най-добрия ни онколог. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се.
— Добре. Междувременно какво направи с Лора Рейли? Записа ли си час за рутинен гинекологичен преглед?
— Направих го, успокой се. Записана съм. Лори погледна часовника си.
— Охо! Трябва да тръгвам. Не искам да закъснявам. Социалната работничка може да реши, че съм пасивно-агресивна.
Двете жени излязоха. Докато Лори се изкачваше по стъпалата към втория етаж, неприятната болка се появи отново и я накара да се разколебае. Запита се защо стълбите имаха свойството да влошават това досадно усещане. Напомняше бодежа, който получаваше като дете, когато бе тичала много. Минута по-късно болката утихна. Тя сви ръката си в юмрук и удари няколко пъти по гърба си. Хрумна й, че може да е бъбрек или нещо с пикочния канал, но почукването не доведе до дискомфорт. Натисна корема си, но не усети нищо нередно. Вдигна рамене и продължи нагоре.