Приемната на генетичната диагностична лаборатория беше тиха и спокойна, както при предишното й посещение. От високоговорителите се лееше същата музика, същите ведри картини висяха по безукорно чистите стени. Различно беше състоянието на духа й. Първия път имаше повече любопитство, отколкото тревога. Сега беше обратното.
— Мога ли да ви помогна? — попита облечената в розова блуза жена на рецепцията.
— Казвам се Лори Монтгомъри и имам среща с Ан Диксън в един часа.
— Сега ще й съобщя, че сте тук.
Лори седна, взе едно списание и започна да прелиства неспокойно страниците. Погледна часовника си. Беше точно един. Запита се дали госпожица Диксън щеше да продължи да я унижава карайки я да чака.
Минутите се нижеха. Лори продължи да разлиства без да се зачита в нещо. Установи, че тревогата, както и раздразнението й, нарастват все повече. Затвори списанието и го остави на масичката при другите. Вместо да се опита да чете, тя се облегна назад и затвори очи. Насили се да се успокои. Представи си, че лежи на брега на океана под горещото слънце. С малко повече усилие можеше дори да чуе как вълните се разбиват в брега.
— Госпожица Монтгомъри? — попита един глас.
Лори погледна нагоре и видя усмихнатото лице на жена на нейната възраст. Беше облечена в обикновен бял пуловер, около врата й блестяха един ред перли. В ръката си държеше клипборд, отворен срещу нейното име. Тя протегна ръка:
— Аз съм Ан Диксън.
Лори се изправи и стисна ръката й. След това последва жената през една странична врата и нататък по къс коридор. Влязоха в малка стая без прозорци. Вътре имаше само един диван, два стола, ниска масичка и шкаф с папки. В средата на масичката стоеше книжна кутия.
Ан посочи с ръка на Лори да седне на дивана. Затвори вратата и се отпусна на един от столовете, след което погледна клипборда за миг. Беше жена с приятна външност, която можеше да мине по-скоро за колежанка, включена в задочна програма, отколкото за човек с магистърска степен и по всяка вероятност — с допълнителна подготовка по генетика. Носеше правата си кестенява коса разделена на път по средата, което често я караше да я отмята от лицето си и да я слага зад ушите. Лакът върху ноктите й беше розовокафяв, със същия цвят беше и червилото й.
— Оценявам, че дойдохте веднага — започна Ан. Гласът й беше мек, звучеше леко носово. — Още веднъж се извинявам, че съм объркала мястото на папката ви.
Лори се усмихна, но нетърпението й се усилваше.
— Исках да ви запозная с някои данни, отнасящи се до онова, което правим тук, в лабораторията по генетика — продължи Ан. Тя кръстоса крака. Лори видя малка татуировка на змия от вътрешната страна на крака й, точно над глезена. — Освен това исках да ви обясня защо говорите с мен, а не с някой от лекарския персонал. Това е чисто и просто въпрос на време: аз имам много, а те — малко. Което означава, че мога да прекарам с вас толкова дълго, колкото бихте искали и да отговоря на всичките ви въпроси. А ако не съм в състояние да им отговоря, веднага ще се свържа с хора, които със сигурност могат да го сторят.
Лори не направи никакъв коментар, нито промени изражението си, но наум й се искаше да кресне да спре да бръщолеви и просто да й даде проклетите резултати. Тя се облегна назад рязко, кръстоса ръце и се опита да си напомни, че не бива да обвинява вестоносеца. За съжаление, цялата тази ситуация й беше дотегнала безкрайно. Сякаш тази жена очакваше тя да се срине емоционално, което не бе невъзможно.
— Сега — произнесе жената и се консултира отново с клипборда, което накара Лори да се почувства като на предварително подготвена презентация. — Важно е да знаете нещичко за науката генетика и как се промени тя след откриването на човешкия геном. Но нека първо ви кажа, че можете да ме прекъсвате във всеки момент, когато не разберете нещо.
Лори кимна нетърпеливо. Не можеше да си представи до каква степен Ан знае за нуклеотидните базови двойки. Всъщност нуклеотидните базови двойки бяха онези дялове от молекулата на ДНК, които оформят стълбовидната частна молекулата и именно тяхната линейна последователност отговаряше за предаването на генетичната информация.