Гласът й секна. Устата й беше суха и с удоволствие би пийнала вода или нещо друго. Намекът от монолога й бе схванат мигновено от присъстващите и след няколко секунди тишината в конферентната зала бе нарушена. Някой беше вдигнал ръка и Лори извика името му.
— Как стои въпросът с електролитите: натриевия, калиевия и особено калциевия?
— От лабораторията ни увериха, че всичките електролити са от обичайните сигурни източници и са напълно нормални — отвърна Лори и се обърна към следващия.
— Има ли нещо общо между пациентите, освен че са били млади, здрави и току-що са претърпели операция?
— На пръв поглед не. Поразрових се, но не открих нищо освен онова, което вече ви споменах. Със случаите са се занимавали различни лекари, процедурите са различни, анестетичните агенти са различни и назначените медикаменти в повечето случаи — също, дори следоперативните болкоуспокояващи.
— Къде се е случило?
— Всичките шест случая са били в една и съща болница: „Манхатън Дженерал“.
— Която е с изключително нисък процент на смъртност — намеси се Калвин. Беше му писнало. Той се изправи, приближи се до подиума и избута Лори с тромавото си туловище. Взе микрофона и от радиоговорителите се разнесе остър писък.
— Да наричаме тези отделни случаи „серия“ е заблуждаване и предрешаване, защото — както д-р Монтгомъри сама призна — те не са свързани. Казах на д-р Монтгомъри това и преди, казвам й го отново. Казвам също така и пред многоуважаемото събрание, че това са вътрешни работи и не трябва да излизат извън тези стени. Няма да позволим Патологическия център да загуби бляскавата си репутация на един от важните градски центрове по здравеопазване с разпространяването на непотвърдени слухове.
— Но шест са твърде много, за да е случайно съвпадение — намеси се Джак. Беше се оживил, когато Лори започна да говори. Беше се отпуснал на стола с вдигнати върху предната седалка крака.
— Бихте ли проявили по-голямо уважение, д-р Степълтън? — прогърмя Калвин.
Джак спусна краката си на пода и изправи гръб:
— Четири е границата шест обаче са прекалено много, когато са от една и съща болница. Макар да продължава да ми се струва, че става въпрос за нещастни случаи. Нещо в болницата е повлияло върху проводящите системи на пациентите.
— Мой колега в Куинс току-що ми припомни, че ние също видяхме няколко подобни случая — обади се Дик. — И си спомняме, че в демографско отношение бяха напълно еднакви: всичките сравнително млади и по общо мнение — здрави. Последният случай беше преди няколко месеца. Едва когато започнахме да проявяваме по-голямо любопитство те спряха и като резултат излязоха от радара ни. Доколкото си спомням, във всички заключения пишеше, че смъртта е естествена, макар да не бе открита никаква патология. Знам със сигурност, че токсикологията беше отрицателна при всички, защото непрекъснато следях случаите.
— Бяха ли следоперативни? — попита Лори. Беше застанала отново пред микрофона възбудена и доволна. Излизаше, че „серията“ й е дублирана! И ако беше така, профилът на тези случаи би бил нещо повече от опит за ментално отклонение на вниманието, както й се струваше.
— Мисля, че да — кимна Дик. — Съжалявам, че не мога да бъда по-категоричен.
— Разбирам — усмихна се Лори. — Къде е станало?
— В „Свети Франциск“.
— О, работата става дебела — изкоментира Джак. — „Свети Франциск“ не е ли също болница на „АмериКеър“?
— Д-р Степълтън! — изрева Калвин. — Спазвайте поне малко приличие! Представете се, ако желаете да вземете участие в разговора.
— Да, това е институция на „АмериКеър“ — каза Дик, като се обърна към Джак, игнорирайки Калвин.
— Кога мога да получа имената и номерата им за достъп? — попита Лори.
— Ще ти ги изпратя по електронната поща веднага щом се върна в Куинс — успокои я Дик. — Или пък можем да се обадим веднага на секретарката ми. Мисля, че ще успее да намери списъка.
— Нека го направим колкото се може по-скоро — каза Лори. — Бих искала и болничните им картони.