— Имаш ги.
— Някакви други въпроси? Калвин сканира с поглед групата и приключи срещата — Ще се видим следващия четвъртък.
Когато повечето от присъстващите се изправиха и започнаха да коментират разговорите, Дик си запроправя път към Лори. Беше допрял ухо до клетъчния си телефон и описваше къде се намира папката върху бюрото му. Вдигна ръка и махна на Лори да го изчака.
В този момент тя видя Джак да излиза от залата. Беше се надявала да разговарят, особено след като я бе подкрепил по време на изказването й.
— Имаш ли върху какво да пишеш? — попита Дик.
Лори измъкна химикалка и един плик и той записа имената и номерата за достъп на починалите пациенти.
— Е, нататък продължаваш ти — усмихна й се той. — Обади ми се, ако имаш нужда от помощник. Наистина изглежда доста любопитно.
— Предполагам, че ще мога да измъкна всичко от базата данни, но ако не успея, ще ти се обадя. Благодаря ти, Дик! За втори път ми помагаш. Спомняш ли си онзи случай преди дванайсет години?
— Д-р Монтгомъри! — прекъсна я Калвин. — Може ли да поговорим? — Макар изречени като въпрос, думите му бяха нещо повече от заповед.
Лори пристъпи предпазливо към Калвин.
— Ако излезе, че тези случаи на Дик приличат на твоите, искам да ме уведомиш. Междувременно забраната да се говори за предполагаемата ти „серия“ извън Патологическия остава в сила. Ясен ли съм? Двамата сме имали разногласия за изтичането на информация към медиите в миналото и не искам това да се повтаря.
— Разбирам — кимна тя. — Не се безпокойте! Научих си урока и със сигурност няма да хукна към медиите. В същото време искам да ви уведомя, че съм говорила с шефа на медицинския персонал в „Манхатън Дженерал“ още при започването на случаите. Случайно сме приятели.
— Как се казва?
— Д-р Роджър Русо.
— Тъй като е от персонала, предполагам е наясно, че въпросът е чувствителен.
— Повече от сигурно.
— Предполагам също така, че не е склонен да се обръща към медиите за щяло и нещяло.
— Разбира се. — В момента Лори се чувстваше по-спокойна. Калвин определено беше в благо настроение. — Д-р Русо се тревожи и съм сигурна, че също би искал да знае, ако случаите на Дик наистина са подобни.
— Е, не виждам нищо лошо в това да говориш с него, но трябва да си наясно, че Патологическият център официално не е съгласен с преценката ти за начина на смърт и че в момента ще върне контрола на офиса в Куинс.
— Благодаря — каза Лори. Беше добре, че се изясниха. Чувстваше вина, че е споделила с Роджър за смъртните случаи, когато за пръв път се срещнаха въпреки желанието на Калвин.
Тя излезе от конферентната зала и се насочи към офиса на следователите. Беше започнала да се успокоява. Почувства се още по-добре, когато откри Черил Майерс на бюрото й, макар официално работното й време да беше приключило преди цял час. Според Лори тя бе най-талантливата следователка в Патологическия и работеше здраво като Джанис. Лори й даде копие от списъка с имената и номерата за достъп и я помоли да изиска картоните на пациентите от болницата „Свети Франциск“.
— А папките от аутопсията и смъртните актове? — попита Черил.
Лори й каза същото, което бе казала и на Дик — че първо ще се опита да извади всичко, което й трябва от базата данни и едва тогава, ако има нужда от помощ, ще я потърси.
Тя се качи в асансьора и се зачете в написаните върху плика имена. Интуицията й й казваше, че този нов списък с жертви съвпада едно към едно с нейния. Серията включваше вече цели дванайсет човека!
На петия етаж се поколеба, но бързо взе решение. Искаше да слезе долу, до офиса на Джак и да говори с него, макар и накратко за прозрението, което я бе осенило, докато беше в кабинета на Роджър. Помисли си, че това може да успокои тревогите й, но съвсем не знаеше какво да каже и дори как да започне. Като се опитваше да се освободи от неувереността си, тя си пое дълбоко дъх за кураж.
Колкото повече приближаваше офиса, толкова по-бавни ставаха стъпките й. Поколеба се отново за миг, погледна вратата на собствения си офис, само на четирийсетина крачки. Страхливка ли беше станала или безнадеждна глупачка? А може би и двете? Тя чу изскърцване на стол и усещайки, че Джак ще излезе, почти изпадна в паника. За щастие, нямаше време, а и не беше Джак. Беше Чет, който буквално се сблъска с нея.
— О, боже, съжалявам! — извика той и я хвана за раменете.
— Няма нищо, няма нищо — успокои го тя, макар сърцето й да биеше бързо.
— Излизам за курса си по скулптура — обясни Чет. — Явно закъснявам. А ти ако търсиш Джак, изпусна го. Имаше важен баскетболен мач в квартала и избръмча оттук преди десет минути.