— О, лошо — поклати глава тя, но всъщност изпита облекчение. — Няма проблеми. Ще се видим сутринта.
Чет й махна за довиждане и хукна по коридора към асансьора, а тя тръгна към офиса си. Внезапно се почувства безкрайно уморена. Денят се бе изнизал. Прииска й се да се върне час по-скоро в апартамента си и да вземе гореща баня.
Както очакваше, офисът й беше празен. Седна зад бюрото и натрака паролата си. През следващите трийсет минути успя да свали документите на шестте случая от Куинс. Макар съдебните изследвания да бяха далеч от качеството на тези на Джанис, имаше достатъчно информация, която да потвърди, че случаите са идентични с нейните. Смъртта във всичките случаи бе настъпила в ранните сутрешни часове между два и четири, възрастта варираше между двайсет и шест и четирийсет и две години, никой от пациентите не бе страдал от сърдечни проблеми и всички бяха умрели за по-малко от двайсет и четири часа след направената им операция.
Когато завърши, Лори взе телефона и набра номера на Роджър. Беше обещала да му се обади и сега бе подходящият момент, още повече, че имаше какво да каже, а не само да обяснява поведението си в кабинета му. Докато телефонът звънеше, се хвана, че й се иска да се включи гласовата поща и да избегне разговора за неща, за които не й се приказва. Но след второто позвъняване Роджър вдигна. Когато я позна, гласът му стана мек и загрижен.
— Добре ли си?
— Държа се — отвърна тя. Нямаше намерение да лъже. — Иска ми се да се прибера вкъщи. Денят беше много тежък. Между другото, научих нещо, което мисля, че ще ти бъде интересно. По време на днешната конференция разбрах, че е имало шест смъртни случая в болницата „Свети Франциск“, които били твърде подобни на тези в „Манхатън Дженерал“.
— Сериозно ли говориш? — попита Роджър. Беше изненадан и заинтригуван.
— Смъкнах от Интернет смъртните им актове и следствените рапорти и поръчах да бъдат изискани болничните им картони. Ще отнеме известно време, но в промеждутъка ще ти донеса онова, до което се добрах. Предполагам, че ще искаш да го обсъдиш с шефа на медицинския персонал в „Свети Франциск“.
— Повече от сигурно. — Отмествайки темата, той добави: — Нека сега да поговорим за теб. Трябва да ти кажа, че наистина се разтревожих, когато мистериозно спря на средата на изречението и след това си излезе. Какво ти става?
Лори прехвърли кабела на телефона между пръстите си, докато се опитваше да измисли какво да каже. Не беше искала да го тревожи, но и не се канеше да обсъжда какви мисли я занимават, особено след като не знаеше със сигурност дали безпокойствата й са оправдани.
— Хей, там ли си още? — попита Роджър.
— Да тук съм. Роджър, аз съм добре. Наистина! И когато поискам да говоря, ще го споделя с теб. Обещавам. Можеш ли да издържиш известно време?
— Предполагам — каза той без ентусиазъм. — Свързано ли е с факта, че си позитивна за маркера на BRCA1?
— Косвено, само до някаква степен. Но моля те, Роджър, стига въпроси.
— Сигурна ли си, че не искаш да сме заедно тази вечер?
— Не мога тази вечер. Ще ти се обадя сутринта. Обещавам.
— Добре, ще чакам. Но ако случайно промениш мнението си, ще съм си вкъщи през цялата нощ.
Тя затвори слушалката и ръката й остана да лежи върху нея. Почувства се виновна, че му причинява тревоги, но не й се говореше за онова, което се въртеше в ума й.
Отблъсна стола си от бюрото и се изправи, поглеждайки към купчината нови материали. Помисли си дали да не ги вземе вкъщи и да нанесе върху таблицата си имената и останалите подробности, но след това бързо отхвърли идеята. Можеше да почака да утре.
Наметна палтото си, взе чадъра в ръка и изгаси осветлението. Следващата спирка беше магазинът за лекарства, а по-следващата — апартаментът й. Когато натисна копчето на асансьора за надолу, почти усети с кожата си обгръщащата я гореща вода на ваната. Нямаше търпение да отмие всичко от себе си.
12.
Сто деветдесет и девет, двеста, броеше си наум Джаз, преди да спре коремните преси. Легна по гръб върху наклонената плоскост с ръце под главата, докато се взираше в панелите на тавана на залата за тренировки. Почувства се изморена — беше направила по две серии от всяко упражнение с различни тежести. Такова усилие винаги имаше върху нея пречистващ ефект — изчистваше ума и възвръщаше увереността й в себе си. Тя затвори очи и се отпусна, въпреки, че главата й се намираше по-ниско от останалата част на тялото.
Проблемът беше, че продължаваше да се тревожи за гафа с Люис и Собчак — до такава степен, че не можеше да спи. Преди тези два случая бе изпълнила десет мисии без дори намек за провал. Дразнеше я, че хората могат да причиняват толкова затруднения, особено Люис — като я хвана и издраска ръката й. И Собчак направи каквото можа — да започне да се върти и да пъшка в най-неподходящия момент. Единственото хубаво беше, че тази противна ситуация я беше накара да стигне до края, що се касае до Сюзан Чапман. Беше си фантазирала как един ден ще се отърве от нея и ето, че бе станало.