Джаз вдигна рамене.
— Не знам, може би пет или шест, понякога дори седем. Защо?
— Освен апартамента или болницата, това ли е мястото, където прекарвате най-много време?
— Предполагам, че да.
— Имате ли гадже или близка приятелка?
— Не — завъртя глава тя. Макар да не можеше да види лицето му, от гласа му усети, че е по-млад от господин Боб.
— За какво, по дяволите, са всичките тези въпроси?
— Винаги искаме да познаваме агентите си — каза господин Боб — и с колкото повече факти разполагаме, толкова по-добре ги познаваме.
— Струва ми се, че по-скоро се касае лично до мен.
— Такъв е характерът на тази операция — усмихна се господин Боб. Зъбите му изглеждаха особено бели на мъждивата светлина. — Имаш ли някакви други въпроси към нас?
— Да. Какви са истинските ви имена? — засмя се тя нервно. Почувства се в неизгодна позиция от това, че те знаят толкова неща за нея, а тя за тях — нищо.
— Съжалявам, това е тайна.
— Е, тогава нямам други въпроси.
— Окей — кимна господин Боб. — Имаме нещо за теб: следващото име. Вярвам, че ще се справиш с него още довечера.
— Абсолютно! Следващите четири нощи съм на смяна, така че имам възможност. Кое е името?
— Кларк Мълхаузън.
Тя го повтори. Получавайки новата мисия, напълно се отърси от шока, причинен от внезапната поява на двамата мъже в колата й и от споменаването на убийството на Чапман. Тя, казано с нейните думи, бе скочила право във водата.
— Значи ще го направиш тази вечер?
— Считайте го за направено — каза Джаз убедено с тънка усмивка.
Господин Боб отвори вратата и излезе, същото стори и придружаващият го мъж.
— И помни! Никакви вълнички — погледна я изразително той, преди да затвори вратата след себе си.
— Никакви вълнички — повтори тя, но не бе сигурна, че я е чул, тъй като и двете врати се затвориха едновременно докато говореше. Проследи с поглед двамата мъже, докато се движеха покрай редиците коли към спрения Хамър, пълно копие на нейния. Не го беше забелязала при влизането си в гаража. Щом двамата влязоха в кабината тя запали двигателя и гумите се отделиха от бетона.
Давай, промърмори си, докато се насочваше към рампата, за да излезе на улицата. Макар да беше възбудена заради предстоящата мисия и че всичко е наред с Операция „Пресяване“, изпитваше раздразнение заради начина, по който я третираха. Не обичаше да бъде подчинена и да й се говори отвисоко, както го бяха направили тези двамата преди малко. Дори имената им бяха тъпи и приличаха на шамар в лицето. Питаше се също колко ли получаваха те за всяко „наказание“, след като на нея плащаха по пет бона. По дяволите, сякаш не вършеше всичката работа тя!
— Е, какво мислиш? — обърна се Дейвид Розенкранц към Робърт Хоторн.
Боб седеше на шофьорската седалка гледаше напред и пръстите му бавно почукваха по волана докато прехвърляше през ума си разговора с Джаз. Още не беше запалил двигателя. Дейв беше на съседната седалка и гледаше с немигащи очи шефа си.
— Не знам — отвърна най-накрая Боб и разпери ръце. Поклати глава и се обърна към своя подчинен. Боб беше едър, атлетичен мъж с груби черти, което контрастираше с изискания му италиански костюм. Страстта към красивите дрехи бе относително нова. По-голямата част от живота си беше прекарал във военна униформа кръстосвайки света в специални операции като член на Специалните военни сили. — Тази операция е класически Параграф 22. Употребихме толкова усилия да намерим и да култивираме това „бонбонче“, което да проведе мисиите без угризения, а сега се налага да се справяме с налудничавостта й. Костелив орех. Можеш ли да си представиш, опитала се да застреля онзи военен само защото искал да спи с нея?!
— Все още ни трябва — каза Дейв. Беше към двайсет и петгодишен, почти на половината на възрастта на Боб, малко по-слаб, но също атлетичен. Беше вербуван от Боб в затвора, където двамата бяха прекарали известно време: Боб заради това, че почти е убил човек, направил грешката да се приближи към него в бара, а Дейв за голяма кражба.
— Вярно е, че е най-доброто, с което разполагаме — съгласи се Боб. — Точно затова се колебая. С нея трябва да се действа предпазливо. Даваме й името и бам! — човекът предава богу дух още същата нощ. Няма никакви колебания и извинения от рода на: нямаше как, трябва да се съобразявам с толкова хора и други от сорта. Но както вече й намекнах, страхувам се, че в някакъв момент могат да й избият бушоните.
— Мислиш ли, че е замесена в убийството на онази сестра?