— Ей, вие! — крещеше Мърдок. — Ние засякохме вашите тахиони още на половината път насам. Открихме мястото на кацането ви по потока неутрино. И не се преструвайте, че наблизо ви очаква помощ. Вие сте сами и ние много добре ви виждаме в мерника на лазера. Преди това обаче искам да си поговоря с вас.
Отговори му мълчание. Тревелян усети, че целият се изпоти. Не можеше да предположи какво ще направи Мърдок.
— Мисля, че вътре няма никого — прозвуча от радиоприемника глух глас. — Навярно разглеждат града.
— Вероятно — съгласи се Мърдок. — Странно е, че са оставили кораба.
— Може би е капан?
— Кой знае… Не е обичайно за корди, но трябва да сме нащрек.
Тревелян би предпочел „Кампесино“ да кацне по-далеч и оръдията му да не заплашват „Джинджи“. Затова реши да ускори събитията — излезе от входа, вдигна бластера и натисна спусъка. Над града проехтя ехото на изстрела. Замириса на озон.
— Гледайте! Там долу! Ей, чуваш ли ни?
Да, чуваше ги, но не смяташе да го съобщи на Мърдок и компанията му. По този начин получи известно предимство, а в битката с металното чудовище, надвиснало над града, можеше да има полза от всяка дреболия. Тревелян се запъти към центъра, към просторния площад, който беше забелязал още при кацането.
А след кратко съвещание екипажът на звездолета реши да действа. Люкът се отвори и оттам изпълзя двуместна лодка. Явно не беше въоръжена с ракети. Тя вероятно имаше задача само да обикаля около „Джинджи“ и да вдигне тревога, ако забележи нещо подозрително. На мястото на Мърдок и Тревелян би постъпил така. А „Кампесино“ изрева и се скри зад високите сгради. Почти веднага земята се разтресе, проехтя продължителен грохот: звездолетът кацна на повърхността на планетата.
Тревелян ускори крачка. Кракът му случайно закачи един череп. Със сухо тракане той се изтърколи до бордюра. „Извинявайте — помисли си Тревелян. — Вие някога сте ходили по тази улица, любували сте се на облените със слънце фасади, дишали сте, мислели сте. А наоколо ви е кипял градът, пълен с приятели, любов, музика, развлечения… Дали сте се смеели? Може би и аз скоро ще се присъединя към вас“ — въздъхна той.
Излезе на покрития с плочи правоъгълен площад. Трева проникваше през цепнатините и се мъчеше да ги отмести, но четиристотингодишните дъждове не бяха успели да изравнят вдлъбнатините, утъпкани от много поколения. Ниски сгради заобикаляха площада. В три от тях бяха запазени останки от разноцветни стъклени прозорци. Пред единия от тях бяха проснати няколко скелета. По средата на площада се извисяваше „Кампесино“.
Половин дузина хора и чуждопланетяни го чакаха с оръжие в ръце. Май не им беше до шега. Мърдок и Фаустина стояха до тях. Черните им комбинезони бяха обшити със сребро.
— Майк! — провикна се Мърдок и се разсмя, отметнал глава назад. — Така си и знаех.
— Кой друг е с теб? — попита Фаустина.
Тревелян вдигна рамене.
— А с вас кой е? — върна въпроса той.
— Видяхме бричката ти — продължи Мърдок. — Сметнахме, че ще откажеш да се качиш при нас, защото те е страх да не те заключим, затова аз излязох да те пресрещна. — Той посочи блестящия звездолет. — Всички оръдия са готови за стрелба.
Тревелян успя да се усмихне.
— Нима нещо ви заплашва, Хуан? — меко попита той.
Мърдок примига.
— Но… ти нали ме преследваш още от Земята?
— Ни най-малко — възрази Тревелян. — Космосът е отворен за всички. Координационната служба провежда разследвания там, където е възможно, но на агентите й е забранено да използват сила, с изключение на крайните случаи. Вие го знаете не по-зле от мен.
Хората на Мърдок пристъпваха от крак на крак, тихо разговаряха помежду си, очите им играеха. Тревелян усещаше, че са разтревожени.
— Например — добави той — вие нарушихте закона, като не съобщихте, че сте открили планетата…
— Ние току-що я открихме! — извика Фаустина. По бялата кожа на лицето й избиха червени петна, юмруците й се свиха. Известно време Тревелян я гледаше втренчено и мислеше със състрадание: „Тя се страхува, че ще отнема триумфа й, нейния шанс да загребе пълни шепи пари и завинаги да се изтръгне от примката на мизерията.“ Но тутакси в главата му сякаш звънна звънче: „Пази се! У агресивната човешка личност страхът поражда жестокост.“
— Моля, оставете ме да довърша. Нито мен, нито Службата ни интересуват толкова дребни правонарушения. Те се случват по стотина пъти годишно и обикновено не означават нищо. Необходимостта е принудила Службата да се придържа към древния принцип, според който законът не бива да се похабява заради дреболии.