— Не, Хинкстън.
— Защо? През хиляда деветстотин и пета светът е бил различен. Можели са по-лесно да запазят тайната.
— Но не и толкова сложно нещо като ракета. Не, невъзможно е.
— Преселили са се да живеят тук и естествено къщите им приличат на земните, тъй като са донесли и културата си със себе си.
— И са оцелели през всички тези години? — попита капитанът.
— Да, в мир и спокойствие. Може да са правели няколко курса, за да превозят достатъчно хора за градчето, а след това да се спрели от страх да не бъдат открити. И затова градчето изглежда толкова старомодно. Аз самият не виждам нищо от времето след двайсет и седма, а вие? А може пък космическите полети да са още по-стари, отколкото предполагаме. Може пък да са започнали в някоя част от света още преди векове и да са били пазени в тайна от малцината, които отдавна са дошли на Марс и само от време на време посещават Земята.
— Така казано звучи почти правдоподобно.
— Няма друг начин. Доказателството е пред нас. Трябва само да намерим хора, за да го потвърдим.
Стъпките им глъхнеха в гъстата зелена трева. Миришеше на прясно окосено сено. Капитан Джон Блек усети как въпреки бдителността си започва да изпитва огромно спокойствие. Бяха минали тридесет години, откакто за последно бе посещавал малко градче, и бръмченето на пролетните пчели го омайваше и успокояваше, а свежестта на всичко наоколо бе като балсам за душата му.
Стъпиха на верандата. Дъските глухо кънтяха, докато приближаваха мрежестата врата. На входа на хола имаше мънистена завеса, зад която се виждаше кристален полилей, картина на Максфийлд Париш на стената и удобно кресло в стил Морис. От къщата лъхаше на старинност, на таванско помещение и на нещо безкрайно уютно. Чуваше се звън на лед в кана с лимонада. В кухнята в дъното някой приготвяше студен обяд — денят беше горещ — и си тананикаше тихо и нежно.
Капитан Джон Блек дръпна звънеца.
Откъм хола се чуха леки стъпки и пред тях се появи около четиридесетгодишна жена с приятно лице, облечена по начина, по който са се обличали през хиляда деветстотин и девета.
— Какво обичате? — попита тя.
— Молим за извинение — несигурно започна капитан Блек, — търсим… тоест, бихте ли ни помогнали…
Млъкна. Жената го гледаше въпросително с тъмните си очи.
— Ако продавате нещо… — започна тя.
— Не, чакайте! — извика той. — Кой град е това?
Тя го изгледа от глава до пети.
— Какво искате да кажете с този въпрос? Как може да се намирате в един град и да не знаете името му?
Капитанът изглеждаше така, сякаш му се иска да седне под сянката на някоя ябълка.
— Не сме тукашни. Искаме да знаем как този град и вие сте се озовали тук.
— Да не сте преброители?
— Не.
— Всички знаят, че градът е основан през хиляда осемстотин шейсет и осма — каза тя. — Това някаква шега ли е?
— Не, няма никаква шега! — извика капитанът. — Ние сме от Земята.
— От земята? Пръкнали сте се от нея, така ли? — зачуди се тя.
— Не, дойдохме от третата планета, от Земята, с кораб. И кацнахме тук, на четвъртата планета, Марс…
— Това — обясни жената, сякаш говореше на малко дете, — е Грийн Блъф, Илинойс, на континента Америка, заобиколен от Атлантическия и Тихия океан на едно място, наричано свят, а понякога и Земя. А сега си вървете. Довиждане.
И се отдалечи по коридора, като прокара пръсти през мънистената завеса.
Тримата се спогледаха.
— Да избием вратата — каза Лъстиг.
— Не можем. Това е частна собственост. Господи!
Седнаха на стъпалата на верандата.
— Хинкстън, да ти е хрумвало, че може по някакъв начин да сме се отклонили от пътя и по една случайност да сме кацнали обратно на Земята?
— Как е възможно подобно нещо?
— Не знам. Нямам представа. Боже мой, нека помисля.
— Проверявахме всяка миля по пътя — каза Хинкстън. — Хронометрите ни казаха, че сме изминали това и това разстояние. Минахме покрай Луната, прекосихме космоса и ето ни тук. Сигурен съм, че сме на Марс.
— Ами ако е станал някакъв инцидент с пространството и времето? — обади се Лъстиг. — Ако сме се изгубили в измеренията и сме се озовали на Земята отпреди трийсет-четиридесет години?
— О, я стига!
Лъстиг отиде до вратата, позвъни и извика към спокойните полутъмни помещения:
— Коя година сме?
— Хиляда деветстотин двайсет и шеста естествено — каза жената; седеше в люлеещия се стол и отпиваше от лимонадата си.
— Чухте ли? — Лъстиг рязко се завъртя към другите. — Хиляда деветстотин двайсет и шеста! Върнали сме се във времето! Това наистина е Земята!