— И ти седиш тук най-спокойно! — извика капитанът.
— Ш-ш-ш. — Старицата му смигна. — Кои сте вие да се месите в тези работи? Ето ни тук. Пък и какво всъщност е животът? Кой какво прави, защо и къде? Знаем само, че сме тук, отново живи, без да задаваме въпроси. Като втори шанс.
Тя се затътри напред и протегна тънката си китка.
— Пипнете.
Капитанът пипна.
— Истинска е, нали? — попита тя.
Той кимна.
— Е, тогава защо да задаваме въпроси? — триумфиращо рече тя.
— Ами просто защото не ни е минавало и през ум, че ще попаднем на подобно нещо на Марс — отвърна капитанът.
— А ето че попаднахте. Смея да кажа, че на всяка планета бихме открили неща, които да ни покажат колко безкрайни са пътищата Божии.
— Това раят ли е? — попита Хинкстън.
— Глупости, не. Това е свят и ние имаме втори шанс. Никой не ни казва защо. Но пък и на Земята никой не ни е обяснявал защо сме там. Имам предвид на другата Земя. Онази, от която идвате. Откъде да знаем, че не е имало и друга преди нея?
— Добър въпрос — призна капитанът.
Лъстиг продължаваше да се усмихва на старците.
— Господи, радвам се да ви видя. Господи, как се радвам.
Капитанът стана и се плесна небрежно по бедрото.
— Трябва да тръгваме. Благодаря за напитките.
— Разбира се, ще се върнете — казаха старците. — За вечеря, нали?
— Ще се опитаме да успеем, благодаря. Имаме обаче много работа. Хората ми ме чакат в ракетата и…
Млъкна. Погледна стреснато навън.
Някъде далеч в слънчевия ден се чуваха гласове, викове и приветствия.
— Какво става? — попита Хинкстън.
— Скоро ще разберем. — И капитан Джон Блек бързо излезе навън и изтича през зелената морава на улицата на марсианското градче.
Спря, загледан към кораба. Люковете бяха отворени и екипажът слизаше, всички размахваха ръце. Беше се събрала тълпа и хората му бързаха сред местните жители, разговаряха, смееха се и се здрависваха. Някои затанцуваха. Други се тълпяха. Ракетата остана празна и изоставена.
Избухнаха звуци на духов оркестър и от високо вдигнатите тръби и тромпети се заизвиваха радостни тонове. Последва порой от барабани и писък на флейти. Момичета със златни къдрици подскачаха. Момчета крещяха „ура“. Тлъсти мъже раздаваха евтини пури. Кметът държа реч. После всички от екипажа, хванали под ръка майка от едната страна и баща или сестра от другата, тръгнаха радостно по улицата към малки къщурки и големи имения.
— Спрете! — извика капитан Блек.
Вратите се затръшнаха.
Горещината се надигна в ясното пролетно небе и всичко утихна. Духовият оркестър изчезна зад ъгъла. Само ракетата остана да блести самотно под слънцето.
— Изоставиха го! — възкликна капитанът. — Изоставиха кораба! Живи ще ги одера, бога ми! Имаха заповеди!
— Сър — обади се Лъстиг, — не бъдете прекалено строг с тях. Намерили са стари роднини и приятели.
— Това не е извинение!
— Само си помислете какво са изпитали при вида на познати лица!
— Имаха заповеди, по дяволите!
— А вие какво щяхте да направите, капитане?
— Щях да се подчиня на заповедта…
Устата му остана отворена.
Под лъчите на марсианското слънце крачеше висок усмихнат мъж на около двадесет и шест, с изумително бистри сини очи.
— Джон! — извика той и забърза към тях.
— Какво? — Капитанът се олюля.
— Джон, мръснико! — Мъжът дотича, сграбчи ръката му и го тупна по гърба.
— Ти — каза капитан Блек.
— Аз естествено, кой друг?
— Едуард! — Капитанът се обърна към Лъстиг и Хинкстън, без да пуска ръката на непознатия. — Това е брат ми Едуард. Ед, запознай се с моите хора, Лъстиг и Хинкстън! Брат ми!
Стискаха си ръцете още известно време и накрая се прегърнаха.
— Ед!
— Джон, нехранимайко такъв!
— Изглеждаш чудесно, Ед. Но какво означава това? Изобщо не си се променил през годините. Умря на двайсет и шест, добре помня, а аз бях на деветнайсет. Господи, толкова години минаха, а ето те тук… Какво става, за Бога?
— Мама чака — усмихна се Едуард Блек.
— Мама ли?
— И татко.
— Татко? — Капитанът едва не падна, сякаш му бяха нанесли силен удар. Тръгна сковано, като зле координиран автомат. — Мама и татко са живи? Къде са?
— В старата къща на Оук Нол.
— Старата къща. — Капитанът го гледаше с изумление и радост. — Чухте ли? Лъстиг, Хинкстън?
Хинкстън го нямаше. Бе видял своята къща надолу по улицата и тичаше към нея. Лъстиг се смееше.
— Сега разбирате ли какво е станало с всички в кораба, капитане? Просто не са могли да издържат.
— Да. Да.
Капитанът зажумя.
— Когато отворя очи, ще си изчезнал. — Премигна. — Още си тук. Господи, Ед, изглеждаш чудесно!