Фредерик Пол, Томас Т. Томас
Марс плюс
(книга втора от поредицата "Човек плюс")
Пролог
Сред дюни в цвят на охра
Роджър Торауей крачеше по фино оцветения в охра пясък. Имаше твърде малко човешки нерви, свързани със стоманени пищяли и твърди пластмасови нитове, които изграждаха долните му крайници. Поради това по-скоро чуваше скърцане подобно песен на щурец в редкия марсиански въздух, отколкото чувстваше някакво усилие в глезените си. Той погледна назад към следите, които бяха оставили с Фетя Михайловна Щев по повърхността на дюната. Налягането на въздуха бе по-малко от един процент от средното за Земята и бе невероятно ефирен, но това се компенсираше с маса, състояща се от 95% тежки молекули въглероден двуокис. Рядката атмосфера не бе в състояние ефективно да обменя топлинния товар, който слънчевата радиация изсипваше върху планетата, затова марсианският климат имаше тенденция към глобализация — единственият въздушен поток циркулираше от лятното полукълбо през екватора към зимните ширини. Така топлинните приливи връхлитаха от горещия ден към мразовитата нощ, достигайки огромни скорости. Роджър лично бе наблюдавал как скоростта им на повърхността понякога надвишава 100 м/сек и едрите песъчинки и дори по-малките камъчета прорязваха дюните, разпръсквайки по-фините частици и издигайки облаци от прах, които се задържаха в атмосферата с месеци.
Естествено следите им щяха да изчезнат със следващия щорм, който, според Торауей, щеше да настъпи след около 36 часа. Знаеше го както от собствените си наблюдения на температурата и налягането, така и от сведенията, получени от общопланетната кибермрежа, която използваше сателитни данни и предоставяше ежечасно информация за основните човешки колонии в Скипарели, Солис Планум и Тарсис Монтс. Той рядко посещаваше тези места, но от метеорологичните доклади можеше лесно да триангулира и екстраполира условията, с които вероятно би се сблъскал из обширните простори на марсианската повърхност.
Роджър Торауей, полковник в оставка от ВВС на Съединените Щати — една вече несъществуваща служба, както и повечето държави — беше видял доста от Марс в продължение на петдесетте години, прекарани в изследвания. Бе обиколил поне шест пъти планетата от Монт Олимпус до Елада Планития и бе бродил по полетата от северния до южния полюс. Беше посетил и знаменитото Марсианско Лице в областта Елизиум. Като гражданин номер едно на своя свят, Роджър чувстваше, че е длъжен лично да изследва този феномен. Още след като „Викинг 1“ през 1976 година изпрати първите фотографии на загадъчното скално образувание, наподобяващо усмихнато човешко лице, медиите започнаха безкрайни дебати относно вероятния му произход. Повечето хора твърдо вярваха, че е изкуствен артефакт, насочен към небето, както пиктографиите в Наска в перуанската пустиня. Но след като го сканира със собствените си очи, Торауей установи, че Лицето бе една илюзия, причинена от камерата — то бе абсолютно незабележимо на повърхността. Роджър не откри нито една от плоскостите и сенките, създали тази невероятна прилика с човешките черти. Нищо, освен хълмове със седловини и разпръснати скали. Дори не беше убеден, че е локализирал със сигурност двете сгурийни ями, които според снимките приличаха на очни ябълки.
Откакто бе пристигнал на Марс, Роджър често бе сам, но никога самотен. Понякога се срещаше с някой от останалите трийсетина киборга. Всички те бяха проектирани като самоподдържащи се единици, независими от вкопаните човешки колонии освен за енергийни източници, рутинни поправки, инструменти и оръжия. Киборгите не се нуждаеха един от друг — разменяха си само лични впечатления и много рядко се срещаха, за да си правят компания. Някои от тези човеко-машини, като Фетя Михайловна Щев, бяха конструирани енергийно по-независими от него. Тя бе второто по възраст същество на Марс, родено на Земята, но притежаваше много повече слънчеви батерии. Панелите й оформяха широк балдахин над главата, приличащ на кралски слънчобран — изглеждаха грозно, но й позволяваха да разчита изцяло на слабата слънчева радиация, попадаща върху Марс. Затова не се нуждаеше толкова често от микровълновите лъчи на орбиталния МХД генератор, намиращ се в един кратер на Деймос, докато Роджър зависеше от това допълнително зареждане на батериите за компютъра, който наблюдаваше спомагателната му сензорна система. Когато се срещаха под блестящия енергиен душ, той забелязваше, че от нея се излъчва здраве и облекчение. Понякога дори се усмихваше.