Дали бе споменал за тревогите си на Фетя, или тя бе чула ехото от мислите му, докато циркулираха в компютъра на гърба му и се прецеждаха през мрежата?
— Роджър — каза тя, — колонистите непрекъснато строят нови орбитални енергийни станции. Може и да ти отпуснат малко сок.
— Не става — отговори Торауей. Всяка станция бе на геостационарна орбита, висяща точно над определена точка от повърхността и излъчваше енергия към отделен колониален комплекс. — Не обичам да стоя затворен в някакъв си тунелен град, като индианец във форт на американската кавалерия.
— Какво значи това?
— Ами… Ти би казала, като евреин край царска хазна.
— Олеле!
— Не искам да бъда ограничаван.
— Трябва да се върнеш сред хората и да се погрижиш за презареждането. Да потърсиш правата си като първи гражданин на Марс.
— Не е толкова просто, Фетя… Това е старомоден термоядрен механизъм, работещ с деутерий и тритий. Строителите му извличали оригиналното гориво от земните океани, но тук това е невъзможно поради ограничените водни запаси. Заместващото гориво може да пристигне само от Земята, което означава, че някоя колония трябва да го изтъргува. В замяна те трябва да дадат нещо, от което колонистите се нуждаят. Статутът ми на „пръв гражданин“ просто не притежава достатъчно тежест. Освен това не познавам ситуацията на Земята. Както и на Марс, ако трябва да съм честен. Подозирам, че напрежението около земните териториални претенции доста затруднява мирната търговия, особено за такава стока като термоядреното гориво.
— Няма да разбереш, докато не попиташ.
— Но това е унижение — да молиш.
— Унижение? Значи все още изпитваш човешки емоции? След толкова време? — Щев изсумтя в главата му. — Откога не си бил под налягане и не си разговарял гласно с хора?
— Откакто умря Сюли… О, бях и на погребението на Дон Кейман, но стоях зад една скала, докато траеше церемонията.
— И сега само преглеждаш компютърната мрежа, когато ти хрумне, разбира се.
— Да, понякога я прослушвам.
— Е, слушай по-внимателно. Открий от какво се нуждаят колонистите и им помогни да го получат. Хората са благодарни.
— Не знам…
— Тя е права, Роджър!
Гласът дойде от лявата му страна. Той се обърна и видя очертанията на първата си жена — Дороти. Тя крачеше с лекота зад него по билото на една дюна. Вместо скафандър носеше къси шорти, черните й коси бяха разпуснати и леко се развяваха от слабия марсиански вятър. Това беше битмапно изображение, което понякога му се искаше да се разпадне по-бързо от останалите неща, записани в компютъра му.
— Наистина трябва да говориш с администраторите за този МХД генератор — сребристият й глас бе настойчив. — Времето за зареждане изтича… Остават само осемстотин трийсет и два марсиански дни! Направи нещо!
— Добре, Дори. Ще говоря с тях — съгласи се той само за да разкара образа й.
— Какво? — попита Щев.
— Казах, че ще помисля.
— Добре. Боже, опази ни.
Роджър кимна. След няколко крачки погледна отново наляво, но Дори я нямаше вече. Дори не бе оставила следи по оцветения в охра пясък.
Глава 1
И ще се спусне по фонтана, когато тя се появи
Сред блясъка на славата Деметра Кафлън се гмурна към Марс. Малката пътническа капсула се прикачи към космическия фонтан и започна да пада с ускорение 3,72 m/s2, равно на силата на марсианската гравитация. На този етап от осемчасовото й приземяване от геостационарна, или по-скоро ареостационарна1 орбита към повърхността на планетата, динамичните спирачки почти не я задържаха със своето магнитно сцепление.