— Някой друг път.
— Няма нищо, Дем.
Деметра пое дълбоко въздух, успокои се и реши, че той има вкус като всичко консервирано, което бе вдишвала от земната орбита досега. Можеше да мине за поносимо, но със сигурност не бе като аромата на тексаско поле в лятна утрин.
Човекът, когото бе зърнала преди малко в края на коридора, отдавна бе изчезнал. Деметра смътно си спомняше, че по време на доклада на Сладурчето за атмосферния състав, сикхът и момичето от Южните Морета бяха минали покрай нея. Трябваше да побърза преди откъм фонтана да я залее следващата вълна от туристи.
На следващото кръстовище тя видя друг колонист, всъщност няколко, всичките целеустремено бързащи, заети с работа.
— Извинете — тя изхриптя. — Къде е митницата? „… Мииииаааатааа?“
Един от тях се обърна и посочи някакъв надпис:
— Където и да е — подсвирна мъжът. — „Ъъдеетоо…“
Надписът гласеше: „Новопристигнали Посетители (НЕпребиваващи за постоянно чужденци), моля представете се на мрежата за по-нататъшни инструкции.“
Деметра отново вдигна посребрената пъпка на гривната към устните си.
— Сладурано, свържи ме с местната мрежа, ще го направиш ли? Струва ми се, че трябва да си покажа паспорта или нещо такова.
— Съжалявам, Дем, не мога — отговори хроното след една милисекунда колебание. — Мрежата те иска по един от терминалите. Нещо от рода да им предоставиш пръстов отпечатък.
— О. К. Къде?
— На стената отляво трябва да има терминал.
Деметра погледна и видя десетина метра гладка бяла стена.
— Там няма нищо.
— Ох, съжалявам! Помислих, че сме обърнати на юг. Другото ти ляво?
Кафлън се обърна и откри на около пет метра поставка с клавиши и празен екран, който примигваше.
— Намерих го.
Отиде до гражданския терминал и разгледа модела. Отдясно имаше мишка, отляво се намираше подложката за взимане на невронен BIOS, а отдолу — устройство за електронни ръкавици.
Теоретично, оттук би могла да използва дори виртуална реалност, ако й позволят киберите. Тя пристъпи и влезе в обсега на осезанията им. На екрана се появи надпис на различни езици: „Моля, въведете трите си имена или гражданския код и пръстовите отпечатъци.“
Деметра забеляза, че най-горният ред бе на дипломатически английски. Набра името си и натисна палеца си върху отпечатъка.
— Добре дошли на Марс, мисис Кафлън — каза киберът на официален тексахомски английски, обезобразен от хелиевата атмосфера. В същото време екранът започна да представя туристически проспекти и схеми на населените тунели. — Вашата виза е одобрена за четириседмичен престой. Резервирана ви е квартира в Златен Лотос, ниво 4, тунел 21, ниша от 7 до 18. Моля, приемете го за ваш дом, докато сте далеч от… Остин, Тексас. На ваше име е установен кредит от 40 000 Нови марки в Марс Банк Лимитид. Отчетите ще бъдат изпращани със забавяне от шест месеца по съответния валутен курс във вашата банка… Дабъл Ийгъл Банк, Остин. Туристическата ви виза не включва ограничение в пътуванията между различните марсиански комплекси. Все пак трябва да знаете, че много обществени групи могат да причинят напрежение във вашата културна възприемчивост и толерантност. Също така нямате право да постъпвате на работа със заплащане или хонорар, пряко или косвено, докато сте регистрирана като гостенка. Карантинните закони на Марс изискват да минете на преглед от регистриран медик, като предпазна мярка срещу заразни болести. За тази цел ви е определен час при доктор Уали Шин, ниво 2, тунел 9, ниша 6 за 14 часа. Моля, бъдете точна и ограничете контактите си с други лица преди прегледа. Благодаря и приятен ден.
— Извинете, но…
На екрана изплува предишното съобщение на шест езика. Деметра се обърна към хроното си.
— Хей, Сладурче, колко е часът по местно време?
— 13.47, Дем.
— Оппа, май ще закъснея за този доктор Шин.
Кафлън взе куфарите си и се запъти към края на коридора, който го свързваше с останалия комплекс. Надяваше се съвсем скоро да открие някакви номера по тунелите, а може би и голяма карта с ярък червен надпис: „Ти се намираш тук!“ Идеята да се върне и да поиска упътване от компютърната мрежа й изглеждаше кретенска, а и в цялата лудница инерционният компас на Сладурчето започна да показва каквото си иска.
Деметра направи поне седем леви завоя, като след всеки следващ навлизаше във все по-оживени коридори. Около нея въздухът трептеше от разговорите на хората.