— Добре сте ли, Ърнест Докинс?
Беше изгубил нишката на времето, но този въпрос го изтръгна от него нещо като смях, отнякъде.
— Трудно ми е да кажа, — изрече — Припомнях си — разни работи. Но дали съм добре — Къде се намирам? Какво е станало?
— Значи не сте си припомнил всичко?
Долови в питащия глас непривични модулации, може би, дори акцент, който не можеше да определи.
— Май, не.
— Бяхте съвсем недобре.
— Това си го спомням.
— Всъщност, умирах. Така поне казваха.
Той се насили да се върне към болката, да надзърне отвъд нея.
— Да. — заяви, — Спомням си.
…И всичко изникна. Видя последните си дни в болницата, минал точката, след която връщане нямаше, след като състоянието му се влоши, лицата на семейните му, на приятелите и роднините, проумели положението. Спомни си своето решение, да преодолее всичко това с помощта на една по-ранна идея, довела до решение, намерена и разработена преди много време. Парите никога не са били проблем. Този наследствен проблем явно винаги е мъчил семейството му, а след смъртта на родителите му, разрешаването му изцяло бе окупирало неговото съзнание. Достатъчно е да се замрази през дългата зима, да се остави на течението на сънищата за някаква далечна пролет…
— Спомням си състоянието ми, — каза — Знам вероятно какво се е случило накрая.
— Да., — дойде отговорът, — Така стана.
— Колко време е минало?
— Значително.
На това място би облизал устни. Задоволи се с мисления еквивалент.
— Семейството ми? — попита накрая.
— Минало е много време.
— ясно.
Отсрещната личност му даде време да смели тази информация. След което: — Вие предполагам сте взели предвид тази възможност?
— Да. Бях се подготвил — доколкото е възможно — за такова развитие на нещата.
— Минало е много време. Много, много време.
— Колко?
— Моля ви, нека продължим по нашата схема.
— Добре. Вие най-добре си знаете работата.
— Радваме се, че сте толкова разумно същество.
— Същество ли?
— Личност. Извинете.
— Трябва, все пак, да ви попитам нещо — няма връзка с изминалото време: В момента английският език както вие го говорите ли е? Или не ви е роден език?
Последва консултация, дочувана почти на границата на разбираемостта. След това много писклив човешки говор. И накрая дойде отговорът: — Нека оставим настрана и този въпрос.
— Както решите. Ще ми кажете ли тогава какво ми е състоянието? Безпокои ме и то немалко. Нищо не виждам и не усещам.
— Известно ни е. Неприятно е, но няма смисъл да ви заблуждаваме. Още не е дошло времето за пълното ви възстановяване.
— Не разбирам. Искате да кажете, че още няма лечение за състоянието ми ли?
— Искаме да кажем, че няма начин да ви размразим без да причиним големи увреждания.
— А тогава как разговаряме?
— Понижихме допълнително температурата ви — близо до абсолютната нула. Нервната ви система се превърна в свръхпроводник. Създадохме индукционно поле около вашия мозък и възбудихме в него слаби токове. Третото пространство, лявата страна на мозъка и определени двигателни центрове ни служат в момента за активиране на механичния говорител, намиращ се тук пред нас. Нашата реч изпращаме направо в мозъчните центрове за възприемане на говор.
Заля го нова вълна от паника. Този път не разбра колко продължи. Смътно дочу гласа, отново повтарящ името му.
— Да, — успя да каже накрая. — Разбирам. Не е лесно да приемеш…
— Знаем. Но това не може да ви навреди. — дойде отговорът, — Може дори да ви вдъхне кураж, като знаете, че продължавате да съществувате.
— А, така ли. Разбирам какво имате предвид и ще го приема като надежда. Но защо? Сто процента не сте ме събудили, за да ми демонстрирате точно това?
— Не. Изпитваме интерес към вашето време. чисто археологичен.
— Археологичен! Това означава, че е минало наистина много време!
— Простете нас. Вероятно избрали сме неподходяща дума, мислейки за нея в аспекта на развалини. Но вашата система е врата към минали времена.
— Развалини ли? Какво е станало, по дяволите?
Имало е война, и е имало бедствия. Но записите са нечетливи.
— Кой спечели войната?
— Трудно е да се каже.
— Значи е било наистина страшно.
— Предполагаме. Ние самите все още се учим. Ето затова търсим да разберем от вашите студени останки.
— Щом хаосът е бил чак такъв, аз как съм се запазил?
Охлаждащите клетки тук се захранват от атомен реактор, който е бил доста добре проектиран — с изключение на компютъра — за дълга продължителност, а и цялото оборудване е под земята.
— Сериозно? Нещата трябва доста да са се променили от моето… включване… тук. По времето, когато четох брошурите и посетих това място, не беше така.