— Предполагам. Евентуално…
— Трябва ли тогава да го правим?
— Вашите заплахи ми показаха на какво приличате. Не мога да ви дам тези оръжия.
— Ърнест Докинс, вие не сте интелигентно същество.
— А вие не сте археолози. Ако бяхте, щяхте направите на бъдещите поколения услугата да ме изключите, за да запазите останалите неща, които знам.
— Прав сте. Не сме такива. Никога няма да разберете какви сме.
— Разбрах достатъчно.
— Прав ви път към лудостта.
Отново тишина.
Паниката го владя дълго време. Докато не се появиха образите на хората от семейството му, на дома му, на неговия град. Те ставаха все по и по-осезаеми и постепенно той видя как върви заедно с тях, сред тях. После, след известно време, той престана да работи и прекарваше дните си на плажа. Отпърво се чудеше кога пак ще започне да го боли лявата страна. След това се зачуди защо се е чудил. По-късно забрави много неща, но не и дългите дни под слънчевите лъчи, нито пък шума на сърфа, ромоленето на червения дъжд, синята, а понякога преливаща статуя с блестящи очи стиснала в юмрука си меч. Когато дочуваше гласове изпод пясъка, не им отвръщаше. Вместо това слушаше как китовете пеят на морските сирени, полегнали върху плаващи скали, където решеха дългите си зелени коси с кокалени гребени и се смееха на светкавиците и леда.