— И каква информация по-точно има?
— Само това каза.
— Благодаря. — Той окачи слушалката и погледна часовника си. Осем без четвърт. Мъжката тоалетна на гара „Пен“? „Или съм превъртял, или съм в пълна безизходица, за да се хвана на тоя номер“, рече си.
Смитбек никога не бе влизал в тоалетната на гара „Пен“. Нито пък познаваше човек, който би го сторил. Отвори вратата и се озова в огромно горещо помещение, вонящо на урина и престояли диарични изпражнения. „По-скоро ще си подмокря гащите, отколкото да пикая на гара «Пен»“, мрачно въздъхна той.
Беше закъснял с около пет минути. Дано вече да се е измел, с надежда си помисли. Разбира се, ако въобще се е появявал. Понечи да се върне обратно, но в този миг дочу дрезгав глас:
— Уилям Смитбек?
— А? — стресна се репортерът и трескаво се озърна. Едва тогава забеляза краката, които се виждаха под вратата на последната кабинка. Тя се отвори веднага и мършав човечец колебливо тръгна към него. Издълженото му лице беше доста мърляво, косата разчорлена, а цветът на дрехите му беше скрит под дебел слой мръсотия. Раздвоената брада стигаше чак до пъпа му, а самият пъп надничаше през съдраната риза.
— Уилям Смитбек? — повтори мъжът и закова мътен поглед в лицето му.
— Че кой друг?
Непознатият мълчаливо се обърна и тръгна към дъното на тоалетната. Спря пред отворената последна кабина и застина в очакване.
— Имал си някаква информация за мен — подхвърли Смитбек.
— Ела — рече дрипльото и махна към кабината.
— Дори не си го помисляй! — отсече Смитбек. — Ако имаш да ми казваш нещо, кажи го тук. Никакви кабини, мой човек.
Мъжът повтори жеста си.
— Само оттук се минава — поясни и отново посочи кабината.
— Закъде?
— За надолу.
Смитбек приближи и предпазливо надникна. Онзи вече беше вътре, приведен над голям метален капак зад тоалетната чиния, прикриващ дупка с назъбени краища в мръсните плочки.
— Вътре ли? — попита Смитбек.
Мъжът кимна.
— Къде води това?
— Долу — отвърна мъжът.
— Дума да не става! — заяви Смитбек и понечи да се върне назад.
Мъжът задържа погледа му.
— Трябва да те заведа при Мефисто — проговори той. — Той иска да ти каже нещо за убийството на момичето. Знае важни неща.
— Не ме будалкай!
Мъжът продължи да го гледа втренчено.
— Можеш да ми се довериш — каза простодушно той.
И Смитбек му повярва, въпреки дрипите и мътния поглед.
— Какви неща?
— Мефисто ще ти обясни.
— Кой е тоя Мефисто?
— Нашият водач — сви рамене клошарят, сякаш това изчерпваше всичко.
— Нашият?
— На колонията по Маршрут 666.
Смитбек моментално забрави страховете си. Организирана подземна колония? Това само по себе си е сензация. А ако този Мефисто наистина знае нещо за убийството на Уишър…
— Къде точно се намира тази колония по Маршрут 666?
— Не мога да ти кажа. Но ще ти покажа пътя.
— Как ти е името? — попита Смитбек.
— Викат ми Скаута — отвърна мъжът с искрица гордост в очите.
— Виж какво, Скаут — започна Смитбек. — Имам желание да те последвам, но няма да пълзя из разни дупки. Всичко може да ми се случи — я капан, я някой нож в ребрата…
— Аз ще те пазя! — енергично тръсна глава клошарят. — Всички знаят, че съм дясната ръка на Мефисто. Ще бъдеш в безопасност.
Смитбек втренчено го огледа. Гуреливи очи, сополив нос, сплъстена брада на шаман. Вид, който говореше, че е безпаричен бездомник, но въпреки това си беше направил труда да се появи в нюзрума на „Поуст“.
Пред очите му изплува самодоволната физиономия на Брайс Хариман, която се удължава от крясъците на отговорния редактор в „Таймс“, вбесен от факта, че мръсникът Смитбек бе успял пръв да докопа сензационната новина.
И тази картина му хареса.
Скаута дръпна металния капак и го задържа встрани, докато Смитбек се напъхваше в дупката. След като и двамата минаха, клошарят внимателно го нагласи на мястото му, подпирайки го с тухли.
Озоваха се в дълъг и тесен тунел. Водопроводните тръби над главите им приличаха на дебели сиви вени. Таванът бе нисък, но не чак толкова, че мъж с ръста на Смитбек да не може да върви изправен. През решетките, разположени през тридесетина метра, проникваше разсеяна светлина от уличните лампи.
Смитбек тръгна след прегърбената фигура на водача си. От време на време прогърмяваше невидима композиция на подземната железница — тътен, който се възприемаше повече с тяло, отколкото със слух.
Безкрайният тунел водеше на север. След десетина-петнадесет минути в душата му нахлу тревога.
— Хей, къде отиваме? — попита той.