— Дано да е добре, Господи!
Катерът се изравни с тухлената площадка и забоботи на празен ход. Дагоста и докторът бързо прескочиха борда и се наведоха над неподвижната фигура. Пендъргаст стоеше в сянката на кърмата, бледото му лице бе изопнато от тревога.
Марго трепна й бавно надигна глава. Понечи да седне, но простена и опря длан в челото си.
— Тук съм, Марго! — меко каза полицаят. — Помниш ли ме? Аз съм лейтенант Дагоста.
— Не се движете — обади се лекарят и внимателно опипа врата й.
Марго пренебрегна съвета и с усилие се надигна до седнало положение.
— Защо се забавихте толкова, по дяволите? — пророни, после млъкна, задавена от дрезгава кашлица.
— Нещо счупено? — попита докторът.
— Всичко — направи гримаса тя. — Левият ми крак със сигурност…
Докторът майсторски сряза крачола на калните джинси. След обстоен преглед, който включи и останалите части на тялото й, той се обърна към Дагоста и подхвърли нещо.
Лейтенантът вдигна глава към хората на палубата и извика:
— Тя е добре! Линейката да ни чака в пристанището.
— Е, защо се забавихте? — повтори въпроса си Марго.
— Заблудихме се — отговори Пендъргаст, внезапно изникнал до нея. — Открихме единия ти плавник в утаителя на пречиствателната, накъсан до неузнаваемост. Това ни накара да си помислим, че… — Замълча за миг, после тръсна глава:
— Е, мина известно време, преди да решим, че си струва да проверим и по-малките канали, които се вливат в Западния страничен…
— Нещо счупено? — надвеси се през борда Смитбек.
— По-вероятно разтежения или спукване на малки кости — отвърна лекарят. — Нека спуснат носилката…
— Мисля, че и сама ще… — промърмори Марго и понечи да се изправи.
— Стой на място и слушай какво ти казва докторът — спря я с бащинска загриженост Дагоста.
Катерът направи лека маневра, бордът му се отърка в тухлите. Смитбек и кормчията плъзнаха тясната носилка надолу, после журналистът скочи и помогна да прехвърлят Марго. Със задружни усилия тримата мъже успяха да я вдигнат нагоре, положиха я на палубата и бързо се прехвърлиха през предпазния парапет.
— Хайде, тръгвай! — заповяда на кормчията Дагоста. — Крайно време е да се разкараме от тая помийна яма!
Дизелът изрева, катерът се отдели от тухлената площадка и пое към средата на канала. Марго отпусна глава на надуваемата възглавница, а Смитбек се зае да почиства лицето и ръцете й с влажна кърпа.
— Колко е хубаво — прошепна тя.
— След десет минути сме на твърда земя — обяви Пендъргаст и седна до нея. — А след още десет си в болницата.
Тя отвори уста да протестира, но строгият поглед на агента я спря.
— Нашият приятел Сноу ни запозна с част от заразите, които се въдят в този канал — додаде той. — За твое добро е, повярвай ми.
— Какво стана? — промърмори Марго и затвори очи, унесена от успокояващото боботене на двигателите.
— Зависи какво си спомняш — рече Пендъргаст.
— Помня, че се разделихме по някакъв начин, малко преди експлозията…
— Точно тя те е изхвърлила в един от страничните отводнителни тунели — поясни агентът. — Благодарение на Сноу ние успяхме да стигнем до преливника и оттам — в Хъдзън. А теб течението те е завлякло до някой от изпускателните шлюзове на канала „Хумболд“.
— Минала си по пътя на онези скелети, които извадихме от канала след наводнението — обади се Дагоста.
Марго кимна, затвори очи и сякаш задряма. Но в следващия миг устата й отново се раздвижи:
— Фрок…
— После! — докосна устните й Пендъргаст. — Ще имаме време да говорим надълго и нашироко.
— Как можа да стигне дотам! — промълви Марго и поклати глава. — Какво го е накарало да взема препарата и да построи онази ужасна колиба!?
— Мен ме смущава друго — въздъхна Пендъргаст. — Защо винаги се оказва, че знаем твърде малко за хората, включително и за най-близките си приятели? Нямаме понятие от тайните им амбиции, от оня вътрешен огън, който ги тласка напред… Например Фрок… Никой от нас не е подозирал за бясната му амбиция да си възвърне способността да се движи. Виж, арогантността му е друга работа. Всички велики учени са в една или друга степен арогантни. Фрок със сигурност е оценил напредъка на Кавакита при усъвършенстването на препарата. Но дозите му за лична употреба са били доста по-пречистени от тези, довели до израждането на Бръчкавите. Очевидно е бил уверен, че ще отстрани недостатъците и недоглеждането на Кавакита. Открил е огромния потенциал на реовируса за лечение на физически недъзи и не се е колебал да го използва докрай. Но в хода на този процес е пропуснал за отбележи един страничен ефект, който в крайна сметка се оказва решаващ: вирусът уврежда психиката далеч повече, отколкото лекува физиката. Така на повърхността изплуват неподозираните амбиции и съкровените мечти, които до този момент са били дълбоко погребани в съзнанието му — гротескно изкривени и чудовищно извратени, те властно ръководят действията му. Свидетелство за това е онази отвратителна колиба. Той иска да бъде бог. Бог на себе си, бог на еволюцията…