— Как се харчи днес „Таймс“? — невинно попита той. — Ние в „Поуст“ качихме продажбите с четиридесет на сто в сравнение с миналата седмица.
— Не знам и не ме интересува. Истинският журналист не брои тиражите.
Смитбек побърза да се възползва от превъзходството си:
— Признай, че те прекарах, Брайс. Аз взех интервюто от госпожа Уишър, а не ти.
Лицето на Хариман помръкна от точното попадение. Явно началството го бе скастрило здравата.
— Мдаа — изсумтя той. — Но тя те изигра като пеленаче. Завъртя те на малкия си пръст. Защото истинската сензация е другаде.
— И къде по-точно?
— В самоличността на втория скелет. Нали знаеш, че ги преместиха? — Хариман отпи глътка бира, продължавайки да го фиксира. — Да не би да не си разбрал, защото си бил прекалено увлечен в раздумка с подземното куко?
Смитбек с мъка успя да скрие изненадата си. Хей, тоя май го пързаляше! Не, едва ли… Студените очи зад костенурковите рамки на очилата го гледаха презрително, но бяха напълно сериозни.
— Още не съм се заел с това — отвърна предпазливо.
— Не думай — потупа го по гърба Хариман. — Сто хилядарки награда, а? Това е заплатата ти за две години. Гледай да не издъниш пак твоя „Поуст“!
Изсмя се, хвърли петдоларова банкнота на бара и си тръгна.
Смитбек впери гневен поглед в отдалечаващия се гръб. Значи телата са преместени от „Съдебна медицина“. Би трябвало сам да го научи. Но къде са ги откарали? Нямаше съобщения за погребения, нищо. Сигурно са в някоя лаборатория с по-добро оборудване от съдебномедицинската. Някое сигурно местенце, което едва ли има нещо общо с Колумбийския университет или центъра „Рокфелер“, където щъкат хиляди студенти и сътрудници. В края на краищата, отговорен за разследването е лейтенант Дагоста — един доста труден тип, който хич не обича да го пришпорват. Защо ли е преместил телата?
Дагоста.
После изведнъж му просветна. И се досети, не — по-скоро разбра, къде се намират скелетите.
Пресуши чашата, смъкна се от столчето и с широки крачки прекоси дебелия червен килим към редицата телефонни кабини във входното фоайе. Пусна монета от четвърт долар в най-близкия апарат и започна да натиска бутоните.
— Кърли слуша — чу се загрубял от годините женски глас.
— Здрасти, Кърли! Обажда се Бил Смитбек. Как я караш?
— Екстра, доктор Смитбек. Отдавна не съм ви виждала насам.
Жената на име Кърли работеше на служебния пропуск в Природонаучния музей и по навик титулуваше „доктор“ всеки, с когото влизаше в контакт. Смитбек беше дълбоко убеден, че тази жена ще остане вечно в украсената с бронзови орнаменти будка до входа. Владетели ще се раждат и умират, династии ще се издигат до величие и ще рухват в прахта, но Кърли винаги ще бъде там, за да проверява пропуските на служителите.
— Кърли, нали помниш онези две линейки, които пристигнаха в сряда вечер? — бързо попита той. — Кога точно дойдоха?
Помоли се на Бога древната портиерка още да не е разбрала, че отдавна е напуснал музея и е станал репортер.
— Чакайте да видя — рече Кърли без следа от припряност. Помълча малко, после добави: — Не мога да си спомня такова нещо, докторе.
— Тъй ли? — изненада се Смитбек. Беше готов да се обзаложи, че прехвърлянето е станало именно в сряда.
— Да не би да говорите за онази, дето се появи с изключена сирена? Но това стана в четвъртък призори, а не в сряда. — В слушалката се чуваше шумоленето на прелиствания журнал. — Да, ето я. Дошла е малко след пет сутринта.
— Вярно бе, четвъртък беше. Къде ми е акълът?
Смитбек благодари и окачи слушалката. Вълнението му нарасна.
Върна се в бара с доволна усмивка. Едно обаждане беше достатъчно, за да открие отговора на въпроса, над който тъпият Хариман кой знае откога си блъска главата.
Нещата се връзваха. Отдавна беше наясно, че от време на време Дагоста използва музейната лаборатория, както го беше направил и при разследването на музейните убийства. Строго охранявана лаборатория в строго охраняван музей. Без съмнение е поканил и онова надуто старче Фрок. А вероятно и асистентката му Марго Грийн, която му беше приятелка по време на престоя му в музея.
Марго Грийн, разбира се. Струва си да опита.
— Оставам на същото, Пери — провикна се към бармана. — Но нека бъде друг производител — да речем „Лафрог“, петнадесетгодишно.
Отпи глътка и примижа от удоволствие. Това уиски вървеше по десет долара чашата, но беше наистина превъзходно. Струваше си всеки цент. Сто хилядарки са колкото двугодишната ти заплата, го бе подразнил Хариман. Май сега е моментът да притисне Мъри за повишение. Желязото се кове, докато…