— И този е намерен без глава — прошепна Хейуърд. — Разпознали го по пръстовите отпечатъци. Шашин Уокър, тридесет и две годишен. Дебело досие, сериозен клиент.
При всякакви други обстоятелства Дагоста би сметнал за абсурдно полицай да говори шепнешком, но сега това някак си го успокояваше. Продължи да оглежда наоколо и по време на продължително възцарилото се мълчание.
— Главата намери ли се? — попита най-сетне той.
— Не.
Смърдящата дупка не носеше кой знае колко следи от полицейски действия. Потръпнал от внезапното, но силно желание да е навсякъде другаде, но не и тук, лейтенантът се наведе и издърпа за крайчеца някакво сплъстено одеяло.
От него с глух тропот се изтърколи кафеникава топка. Това, което някога е било уста, беше замръзнало в безмълвен писък.
— Май не са си давали много зор — констатира Дагоста, чу някакво тихо стенание зад себе си и се обърна. — Какво ти е, Джак?
Уокси не отговори. Лицето му светеше като бледа луна, увиснала в зловонния мрак.
Фенерчето отново се насочи към главата.
— Налага се да повикаме криминалистите за допълнителен оглед — промърмори Дагоста и механично посегна към радиостанцията. В следващия миг отдръпна ръката си, досетил се, че тук тя не му върши работа.
— Лейтенант? — направи крачка напред Хейъуърд.
— Какво?
— Когато някой умре, къртиците напускат мястото. От суеверие. Но в момента, в който се махнем оттук, те ще се върнат и ще премахнат всички следи. Включително главата и никога повече няма да я видим. В тези подземия полицията не е на почит.
— Но как ще разберат, че сме тук, по дяволите?
— Вече ви казах — те са наоколо. И наблюдават всичко.
Дагоста насочи лъча към околните стени. Тунелът беше тих и пуст.
— Какво искате да кажете?
— Ако искате да изследвате тази глава, ще трябва да я отнесете сам.
— О, Господи! — простена Дагоста, помълча и кимна: — Добре, сержант. Налага се да импровизираме. Подайте ми онзи пешкир.
Хейуърд заобиколи застиналия на място капитан Уокси, вдигна влажната кърпа и я разстла на цимента в близост до главата. След това покри дланта си с ръкава на униформеното яке и я избута върху нея.
Дагоста наблюдаваше действията й със смесица от отвращение и възхита, забравил парливото смъдене в очите си. Жената сръчно събра краищата на пешкира и ги завърза като бохча.
— Да вървим — кимна той. — Сержант, на вас се пада честта за последните почести.
— Няма проблем. — Хейуърд вдигна вързопа, като го държеше колкото може по-далеч от тялото си.
Но едва тръгнали по обратния път, във въздуха се разнесе тихо свистене и една бутилка се пръсна в стената, на сантиметри от главата на Уокси.
— Стой! Полиция! — светкавично се завъртя Дагоста.
От мрака бръмна втора бутилка. Някакъв странен гъдел в основата на гръбнака му позволи по-скоро да усети, отколкото да види заплашително приближаващите се фигури.
— Само трима сме, лейтенант — напрегнато прошепна Хейуърд. — Предлагам да се омитаме!
От мрака долетя дрезгав вик, последван от втори, сетне се разнесе тропот на бягащи крака. Зад гърба им Уокси изцвили от ужас.
— За Бога, капитане, съвземи се! — кресна Дакота.
Но Уокси сякаш не го чу, от устата му излиташе тихо скимтене. Извърна поглед към миниатюрната фигура на сержант Хейуърд, изпъната като струна. Деликатните й ръце висяха отстрани на тялото, в едната от тях се поклащаше опакованата глава. Тя шумно си пое въздух и се извърна с лице към стълбата.
— Не ме изоставяйте, моля ви! — проплака Уокси.
Дагоста го хвана за рамото и грубо го блъсна пред себе си.
Това изглежда беше достатъчно. Дебелакът се пробуди и започна да подтичва по обратния път, задминавайки дори Хейуърд.
— Мърдай! — извика лейтенантът и я побутна пред себе си. В следващия миг нещо изсвири покрай ухото му, той рязко се завъртя и измъкна револвера. В светлината на изстрелите успя да зърне десетина сенки, които се разделиха с очевидното намерение да ги обкръжат. Тичаха бързо, с приведени гърбове. Без да губят повече време, полицаите хукнаха към стълбата.
Спряха едва когато стигнаха горното ниво. Дагоста дишаше тежко и правеше напразни опити да се ослуша. Хейуърд стоеше до него с оръжие в ръка. Тишината се нарушаваше единствено от заглъхващите стъпки на Уокси, който продължаваше да тича към светлината.
— Следващия път очаквам да ме предупредиш за намеренията си, сержант! — раздразнено изръмжа той.