Марго рязко се дръпна.
— Откъде знаеш?
На лицето на репортера се появи тържествуваща усмивка и тя си даде сметка, че я беше прекарал, при това майсторски. Въпросът му беше обикновен блъф, а тя взе, че се издаде.
Седна пак.
— Знаеш ли, че си едно мръсно копеле? — промълви тя.
— Не беше само предположение — успокоително подхвърли Смитбек. — Знам за преместването на скелетите. А ако действително си чела интервюто ми с Мефисто, щеше да знаеш за канибалството, което се шири в подземното му царство под Манхатън.
— Това не можеш да го отпечаташ, Бил — поклати глава Марго.
— Защо? Никой няма да разбере, че идва от теб.
— Друго ме тревожи! — сопна се. — Помисли малко, все още имаш време до връзването на следващия брой. Опитай да си представиш как обществеността в този град ще се възприеме подобна история. Помисли и за новата си приятелка госпожа Уишър. Тя нищо не знае. Как ще се почувства, когато научи, че дъщеря й е била не само убита и обезглавена, но и почти изядена?
За миг лицето на Смитбек се сгърчи.
— Знам, Марго. Но това е новина.
— Задръж я с един ден.
— Защо?
Тя се поколеба.
— Хайде, цвете мое, кажи ми! — настоя Смитбек.
— Добре, ще ти кажа — кимна с въздишка Марго. — Има вероятност следите от зъби да са кучешки. Труповете са били заровени от доста време, преди пороят да ги отнесе в канала. По всяка вероятност с тях се е нагостило някое бездомно куче.
— Искаш да кажеш, че не става въпрос за канибали? — попита с посърнало лице Смитбек.
— Съжалявам, че те разочаровах — поклати глава Марго. — Утре лабораторните резултати ще са готови и тогава ще знаем със сигурност. Обещавам, че ще имаш приоритет, и спокойно ще можеш да си пуснеш материала. За следобеда е насрочено служебно съвещание, на което ще присъства и Фрок. След него ще говоря с Дагоста.
— Какво променя един ден?
— Вече ти казах. Ако днес публикуваш новината, ще настане пълна лудница. Сам си видял на какво е способен тъй нареченият „каймак на обществото“. Какво ще стане, ако стигнат до заключението, че ново чудовище като Мбвун си разиграва коня, или пък — не дай Боже, в града се е появил сериен убиец канибал? Няма ли да приличаш на пълен идиот на следващия ден, когато обявим, че става въпрос за бездомни псета? И без това полицията е бясна заради наградата, която обяви. Имам чувството, че ако отново всееш безпричинна паника, наистина ще те набучат на кол!
— Хм — изсумтя Смитбек и замислено се облегна назад.
— Изчакай само един ден, Бил — погледна го умолително Марго. — Все още няма новина.
Репортерът помълча известно време, после вдигна глава.
— Добре — съгласи се той. — Инстинктът ми подсказва, че вероятно съм се побъркал, но ще ти дам този ден. Все пак не забравяй приоритета, който ми обеща. Нито дума на врага!
— Бъди спокоен — леко се усмихна Марго.
Помълчаха още малко.
— Преди малко попита какво става с мен — въздъхна тя. — Отговорът е, че не знам. Вероятно тези убийства ме връщат към старите спомени.
— Имаш предвид Музейния звяр, нали? — подхвърли Смитбек, методично атакувайки купичката с лешници. — Наистина не беше лесно.
— И така може да се каже — кимна Марго. — След всичко, което стана… просто исках да го загърбя. Сънувах кошмари, които ме обливаха в студена пот нощ след нощ. Нещата се пооправиха едва след като се преместих в Колумбийския. Стори ми се, че всичко е минало, но се оказа, че не е така. Особено след като се върнах в музея… — Помълча малко, после внезапно смени темата: — Бил, имаш ли представа какво става с Кавакита?
— С Грег ли? — промърмори Смитбек, докато обръщаше празната купичка наопаки, сякаш да провери дали някой лешник не е залепнал за дъното. — Не съм го виждал откак напусна музея. Защо? — попита и очите му подозрително се присвиха. — Да нямаше нещо помежду ви?
— Не, не! — размаха ръце Марго. — Ако нещо ни е свързвало, то беше вечната надпревара за вниманието на доктор Фрок. Преди няколко месеца ми беше оставил послание на телефонния секретар, ама аз така и не му се обадих. Звучеше някак особено, сякаш беше болен. Както и да е. Подгони ме чувство за вина и в крайна сметка реших да потърся номера му в указателя. Оказа се обаче, че не е там. Сигурно се е преместил…
— Проклет да съм, ако знам — въздъхна Смитбек. — Но Грег е от хората, които никога не падат по гръб. Сигурно се е набутал в някой мозъчен тръст и бичи по триста хилядарки годишно. — Погледна часовника си и въздъхна: — Репортажът за митинга трябва да е готов малко преди девет. Което ще рече, че имаме време за по още едно.
— Какво чуват ушите ми?! — иронично го изгледа Марго. — Бил Смитбек предлага второ питие?! Не, няма как да откажа подобно чудо! Тази вечер тук се твори история!