— Мечтаете ли, лейтенант? — обади се познат, леко дрезгав глас зад гърба му. Дагоста изненадано се обърна и се озова лице в лице с Хейуърд, вече официално прикрепена към разследването заедно с Уокси.
— Да си чувала, че е редно първо да се почука? — тросна й се той.
— Ами, чувала съм. Но бързах да ви донеса това, което поискахте… — Дългите й пръсти стискаха дебело руло компютърни разпечатки. Дагоста го дръпна и започна да го развива. Още убийства на скитници през периода, повечето в поверения на Уокси район в западната част на Сентрал Парк. Всичките неразкрити, естествено.
— Пресвети Боже! — промълви Дагоста и поклати глава: — Все пак трябва да ги отбележим. — Започна да диктува местопрестъпленията, а Хейуърд забождаше карфици на съответните места по картата. За момент спря и погледна гъстата, блестящо черна коса, която обрамчваше бялото й лице. Радваше се, че бяха я командировали в екипа му, но, разбира се, не го показваше. Несломимата й самоувереност бе като оазис в пустинна буря, а той с въздишка си призна, че и външният й вид не дразни окото.
Отвън се чуха забързани стъпки и високи гласове, последвани от падането на нещо тежко. Дагоста намръщено кимна на подчинената си да провери какво става. Последваха нови викове, сред които висок и писклив глас споменаваше името му.
Обзет от любопитство, той отвори вратата и надникна навън. В коридора пред отдел „Убийства“ двама полицаи се бореха с дрипав и невероятно мръсен мъж. Хейуърд вече беше там. Готово да се намеси в подходящия момент, дребничкото й тяло беше стегнато като пружина. Очите му пробягаха по сплъстената коса, нездравата кожа и изпосталялата от недохранване фигура, на гърба на която се поклащаше неизбежният черен чувал за боклук. Там без съмнение се гушеха всичките земни притежания на този нещастник.
— Искам при лейтенанта! — изкрещя човекът. — Имам информация за него и настоявам…
— Предай я на мен, мой човек — опита се да го убеди единият от полицаите, хванал с видима погнуса мърлявия пеш на дрехата му. — Лейтенантът е зает.
— Ей го там! — викна скитникът и насочи мръсния си показалец към Дагоста. — Значи не е толкова зает! Пусни ме или ще се оплача, ясно? Ще се обадя на адвоката си!
Дагоста затвори вратата и се върна към картата. Шумотевицата отвън продължаваше. Пискливият глас на скитника бе особено неприятен, накъсван от гневните реплики на сержанта. Неканеният гост очевидно не желаеше да се оттегли.
Миг по-късно вратата с трясък се отвори и скитникът връхлетя в кабинета, следван по петите от разярената Хейуърд. Навря се в ъгъла и вдигна чувала над главата си.
— Трябва да ме изслушаш, лейтенант! — извика той.
— Ама, че плъзгав мръсник! — задъхано изръмжа Хейуърд, докато търкаше длани о стройните си бедра. — В най-буквалния смисъл на думата.
— Не смей да ме докосваш! — предупредително кресна клошарят.
— Остави го, сержант — въздъхна с досада Дагоста и се обърна към посетителя. — Имаш пет минути, но само ако оставиш това нещо вън.
Пръстът му се насочи към чувала, от който се разнасяше силна воня.
— Ще ми го свият! — загрижено изграчи онзи.
— Намираш се в полицията! — повиши тон Дагоста. — Никой няма да ти пипне партакешите!
— Не са партакеши — изръмжа мъжът, но все пак подаде омазания чувал на Хейуърд, която моментално го изнесе в коридора, върна се и старателно затвори вратата зад гърба си.
Поведението на неканения гост коренно се промени. Насочи се към един от столовете за посетители бавно и с подчертано достойнство, седна и преметна крак върху крак — сякаш всичко наоколо му принадлежеше. Дагоста веднага усети миризмата, която му напомни за изоставения тунел.
— Дано да ти е удобно — промърмори с фалшива любезност и предвидливо тикна пурата под носа си. — Разполагаш с пет минути.
— Ще ти призная нещо, Винсънт — небрежно подхвърли скитникът. — Чувствам се точно толкова удобно, колкото може да се очаква при моето състояние.
Дагоста зяпна, пурата се изплъзна от пръстите му и тупна на бюрото.
Скитникът я проследи с неодобрителен поглед.
— Жалко, че продължаваш да пушиш — каза той. — Все пак е добре, че демонстрираш по-добър вкус. Доколкото мога да видя, използваш тютюн от Доминиканската република, с бандерол от Кънектикът. Любимата гадост на Чърчил, която определено е за предпочитане пред ония кочани, дето ги смучеше едно време.
Все още лишен от дар слово, Дагоста едва-едва поклати глава. Този глас с характерната южняшка напевност му беше до болка познат, но по никакъв начин не можеше да го свърже с вонящия бродяга пред себе си.